Теодора Тодорова: Нещото

Не бяха приятели, док. Ти тия неща не ги разбираш…

Какво е приятелството, Кей?!

Твоята алгоритмична програма знае ли го?! А знае ли нещо и за смъртта?!

Точно тогава започна леко да ме избива на смях. Каква ли изненада го чакаше любимия Реймънд?! Просто смъртта понякога може да бъде и по-малкото зло.

Реймънд ме гледаше от дълбочината на онова голямо кресло, без нито една фибра да трепне върху лицето му, само премигваше от време на време, като че ли искаше да ми даде знак, че още е на линия. Мълчеше, но всъщност говореше „Давай, Дайрън! Върви напред! В пропастта, Дайрън. Чак долу, където те чака една палава блондинка. Скочи Дайрън! Аз ще те хвана…“

Знам, че нямах право, но го съжалих. Не знаеше с какво се захваща. Нито пък аз.

— Не се шашкай, док! Ти по-добре би трябвало да знаеш тези неща от мене, че в моменти на стрес ни избива да се смеем, но в крайна сметка ти подобни пациенти като мене си нямал, нали, док?!

О, милия ми Реймънд. Тези двеста долара ще ти избият на челото като…

Като голяма изненада…

Още не си докоснал дъното…

— Тогава смя ли се, Дайрън?! Когато видя онова, което е останало от Рой?!

— Не само тогава, док. А и по-късно, защото… …Защото се оказа, че същия край е застигнал и другите от взвода, като междулунарна совалка, която те изстрелва за миг от единия край до другия… на живота ти, понякога…

Ботушът на Рой все още пушеше — вдигнах го на равнището на очите си и огледах безпристрастно раната. Нямаше следи от зъби — беше разложен от нещо дотолкова силно, че да стопи костта и да разкапе мускулите. Няколко сухожилия стърчаха около мястото, където допреди броени минути се намираше колянната става на Рой и танцуваха блус. Захвърлих остатъците от Рой и загребах отново пръстта, задрапах нагоре по хълма като едновременно с това се препъвах в по-големите буци и се задъхвах от умора и напрежение. Гадната къртица душеше следите ми и аз си помислих, че прави това само за да я заведа при останалите от взвода. Когато се изкачих горе разбрах, колко много греша и нямах никаква представа до колко напред в бъдещето биха могли да се разпрострат последствията от грешките ми. Оправдавах се само с мисълта, че до този момент се осланях единствено на инстинктите си — онези, които ми казваха „стреляй!“, когато нещо се движеше пред мен и „бягай!“, когато въпросното нещо беше зад мен. Нямах намерение да се отказвам от тях и занапред.

Търтих сякаш ме гонеха всички дяволи на ада и в момента нямаше сила, което да ме убеди, че не се намирах в центъра му. Пробягах покрай окървавена камара от пръст, в средата на която ме гледаше невиждащо едно човешко око, гротескно забодено върху половинчата глава. Сбогом командир Джедал! Сбогувах се с краката на Алварес и с вътрешностите на Гор. Ръката на Маклиън все още стискаше пневматичната лопата, с която преди малко бе копал гроба си. Бачкането нямаше да остави Маклиън дори и в отвъдното, си мислех, докато притичвах на зиг-заг между камарите, защото ако се оставех и за миг на паниката щях да експлоадирам и да осера лунапарка с остатъка от вътрешностите си.

— Няма безплатен обяд, буболечко! — изкрещях. — Кучко!

Някъде сред вещите на Сиймор имаше експлозиви, достатъчни да изкопаят кратер с размерите на катедрала и бях на косъм от мисълта да ги открия и използвам.

— Без паника! — казах и изтрих самоубийствените мисли от главата си. — Трябва да бягам! — Все още имах шанс да стигна до совалката и да напусна преди да ме е докопало НЕЩОТО.

Тичах през целия път на връщане. Краката ми заслужаваха медал, знаех, а мозъка ми — една хубава промивка. Може и с ацетон, не възразявах, стига само да се отърва от спомените си.

Знаех, че няма да го направя — онези горе щяха да ме разпънат на кръст, да набучат жици в главата ми и да ме разнищят до последната ДНК молекула само и само да узнаят каквото им трябва.

Тогава ми хрумна нещо гениално — виждах совалката да се белее на малкото плато, което бяхме обгорили при кацането и мисълта за бягство се разпени в главата ми като топло шампанско. Нямаше да се връщам на кораба, нямаше да се срещна с онези тъпанари, за нищо на света! Дайрън Уайт се навоюва — совалката имаше възможност за хибернация и мислех да я използвам. За година или две щях да се добера до някоя от по-близките населени системи, а дотогава от сержант Уайт и БИЕ-133, нямаше да е останал и помен. Можех да променя бъдещето си и НЕЩОТО щеше да ми помогне за това. Нали унищожаваше всичко? Защо да не унищожи и миналото ми?