Теодора Тодорова: Нещото

Да забиваш „лопата“ в нещо, което радиацията бе превърнала от пръст в цимент не бе лека задача, та ако ще и това да ти е любимото занимание. А, то не беше. Сухи листа, носени от още по-сух вятър се развяваха в безумен танц. Хм, безумците бяхме май ние…

Стоях на страна и гледах двамата как се пънат и изхвърлят малки купчини пръст. Сиймор беше казал само пет метра дълбочина, но при настоящите обстоятелства щеше да бъде нужно поне четворно повече време, за да се достигне до тунела. И до НЕЩОТО.

Напрежението между нас с всеки изминал миг и с всяко едно забиване на „лопатите“ се сгъстяваше все повече, и ставаше толкова силно, че в един момент изпитах лудото желание да уринирам в противен случай рискувах да взривя пикочния си мехур…

И да си напълниш междупланетния гащеризон, Дайрън!

Значи все пак имаше нещо в нас над което армията още не бе установила контрол — движенията на телесните течности.

— Полковник!

Чувствах се като балерина. Не защото ми се танцуваше, а защото си стисках бедрата в комично ритмуване, за да не ги облея със съдържанието на мехура си.

— Дайрьн! Какво по дяволите искаш?!

Е, поне можеше да се каже със сигурност, че денят не бе добър дори и за полковника.

— Разрешете да се отдалеча от групата!

Хей, Кей, колко ли беше голям мехурът ми?!

А ти имаш ли мехур, Кей?!

— Защо по дяволите искаш да се отдалечаваш?!

Полковника вече се набираше по спиралата на собствения си гняв и напрежение.

— Разрешете да се изпикая!

Знаех какво върша — молех за разрешение, да не се опикая. Дявол го взел…

Точно в този момент си спомних един стар начин на изразяване, в който се казваше, че някой те гледа така все едно, че забива гвоздеи в очите ти. Е, полковника правеше точно това и то с голямо умение, въпреки предпазното фибростъкло на скафандъра ми.

— Бягай, тъпанар! Ще поговорим по-късно. — и добави с безгрижния си фалцет — Рой, Бен помогнете на този пикльо да опъне шатрата.

„Шатра“ наричахме противорадиционния балон, използван за неща като тези, когато се налагаше сваляне на противорадиационния костюм. Всеки един от нас имаше подобен в снаряжението си. Честно казано в оня момент толкова ми се пикаеше, че бих заголил задник и на тази безатмосферна планета, но естествено това си беше живо самоубийство. Да се оставиш да вършиш подобна дейност на планета, която преди това си натъпкал със радиация, така както нас ни тъпчеха със заповеди си беше…

Поредната твоя лудост ли Дайрън?!

Млъкни, Док!

И ти Кей!

Честно казано не хукнах, макар да ми се искаше да го направя. Рой и Бен ме последваха с разкривени от напушващия ги смях физиономии. Приятелчета…. Но и на тях някой слънчев ден щеше да им се припикае и може би тогава аз трябваше да им държа „Шатрата“. О, щяха да видят те…

Само на някакви си десет метра се виждаше върхът на малка дюна и се запътих натам. Както вече споменах…

Повтаряш се Дайрън… Нещо ти хлопа…

Млъквай, Реймънд …това да пикаеш на място, където не знаеш какво има в атмосферата и колко бактерии и вируси само чакат да си подадеш и един квадратен сантиметър от кожата е кофти изпълнение, още повече, когато си поръсил всичко наоколо с радиация. Но още по-кофти е да опикаеш сам себе си, когато си оставил назад в миналото пелените и памперсите. Не беше толкова гадно заради топлата течност, която хуква по бедрата ти и ти пълни ботушите, а най-вече заради амонячните изпарения, които замъгляваха предпазното стъкло на скафандъра и те караха да се чувстваш така, все едно, че си се напушил с долнопробна марихуана (не, нямам нищо против Мери Джейни, даже обратно, тя бе моята най-добрата приятелка и аз с удоволствие бих станал родоначалникът на първото вселенско надпушване, само че стоката си е стока и аз не се церемоня за някакви скапани кинти, когато става въпрос за качество). Все пак… добре че измислиха Шатрата!

Вървях полека, притискан от високото ниво на гравитация и пищящият уред на Сиймор, който следеше НЕЩОТО все едно, че отброяваше ритъма на стъпките ми.

Хей, Дайрън! Нещо като междугалактически метроном…

Добре че Рой и Бен, в настойчивостта и тежестта на техните космически ботуши нарушаваха дяволския ритъм, до известна степен…

Дотътрих се до високото на дюната и се спуснах надолу. Чувствах ударите на сърцето си право в пикочния си мехур. Това да пикаеш с цялото подобно междугалактическо снаражение не беше лесна работа. Значи гащеризона си имаше едно нещо като хобот, в което си държиш „инструмента“. Този „хобот“ бе свързан с прекъсваща снадка за една подвижна капсула. Когато в подобни моменти те гепа желанието да изпразниш резервоара, просто се налагаше да наместиш малкото ти „аз“ в „хобота“ и да оставиш топлата течност сама да изпълни капсулата (тя беше изключително мека и еластична — нещо като гумен балон), да пикаеш, докато ревнеш от кеф. После измъкваш капсулата и я изхвърляш в пространството. Време — недостатъчно да удостоиш с поглед хубавата Ритианска проститутка, но напълно достатъчно да обогатиш колекцията си от микроби (освен ако не използваш Шатрата) с дузина хиляди други и шепа радиация, за която радиолозите се бъхтят до гроб. После затваряш гащеризона и караш нататък. Резервна капсула нямаше.