Теодора Тодорова - Нещото

— Тук — изкрещях, подвластен на желанието до степен на лудост.

Рой и Бен и техните ухилени физиономии ме последваха и заедно започнахме да разгъваме Шатрата. Не беше сложно, просто трябваха няколко чифта ръце, които да се преборят с негативното отношение на радиацията върху уголемяващият се балон. Когато нараснеше достатъчно, балонът сам си поемаше функциите на ветро- и гравита- укротител и ние нямахме нищо против.

Когато Шатрата нарасна достатъчно, аз се приближих до нея и протегнах ръце. Нежната тъкан обви китките ми и продължи операцията с останалата част от ръцете ми. Когато целият бях обвит от материята (специална „жива“ тъкан, която Армията караше от Примакс), балонът се сключи около мен и аз прекрачих напред. „Влязох“ в малката кабина (на практика аз бях изолиран от нея с още един пласт от тъканта на балона), достатъчна да побере двама плюс медицински принадлежности в случай на инцидент и невъздържано вдишах от свежия ментов аромат. Материята на „Шатрата“ имаше изключителна способност за филтрация, която допълнително бе подобрена и съобразена за настоящите условия от още една „армия“ — генни инжинери. Попих от блаженството.

Мама му стара и парадокс — си мислех, докато си напъхвах „аз“ — то в „хобота“ — летим от една планета до друга за някакви си земни седмици, а пикаем така, както са го правили неандерталците и това продължава да ни доставя същото удоволствие! .

Притворих очи и оставих мехура си да се освободи от своя товар. Идеше ми да запея с пълно гърло — „Винчеро“, така както през онази 2000-та година Лучано Павароти се напъваше в „Ла Скала“ на Милано…

О, Док знам го, защото ми го каза Кей…

Добър компютър и мнооого умен..

Ти знаеше ли го? Док?!

Крещяхме, аз и Павароти (и моят сладур), благовеех пред божията милост и човешката ми природа, не подозирах на кое небе съм, когато нещо силно ме раздруса и наклони кабината на една страна. Тогава още не знаех, че „нещо“ означава именно НЕЩОТО и то изриваше огромни буци пръст наоколо в шеметния си танц, и в стремежа си да докаже на нас — земните, че АД съществува, и че неговото място е тук, на тази планета. Точно гледах как урината ми беше изпълнила половината от капсулата, когато се строполих, а кабината продължаваше да се накланя все по-силно. Уплашен прекъснах уринната струя и измъкнах капсулата от снадката. Оплетох се в собствените си ръце и представата си за пространство, не можех да си събера мислите, когато чух глухия удар на нещо тъпо в друго такова непосредствено до мен и настръхнах. Извърнах глава, колкото да се уверя в станалото и да търтя напред, където ме очакваше взводът ми.

Беше истина! Кошмар! Шатрата беше разкъсана — стоях като парализиран с капсулата в ръка и с разтворен като кутия от „СпейсДоналдс“ гащеризон. Бях пил от „коктейла“. Бях мъртъв — беше въпрос на време и на съчувствие. Само дето командира беше изтрил всички ненужни думи от речника си и една от тях за мое огромно съжаление бе думата „толерантност“. Саморъчно щеше да ми пръсне главата, като прогнила тиква. В неговите очи, тя беше точно такава.

Бях мъртъв. Без майтап!

Скьпи ми Дайрьн! Май няма да пееш „Винчеро“, ами ще се наложи да ти свирят „Траурния марш“!!!!

Затегнах предпазния вход на „хобота“ веднага, но в същото време усетих как ме лъхна в слабините горещия въздух и как полека съзнанието ми започна да отплува на някъде… Там, където си искаше то….

Когато се освестих слава богу трусът бе преминал. Изправих се как да е и се огледах напосоки — кошмарни планини от прясна пръст с полепнала по тях слуз и миризма на прокажено, която нахлуваше в ноздрите ми, въпреки цялата екипировка. Ако не беше шлемофонът бих се издрайфал на драго сърце, при положение, че цялото ми благоприличие молеше да го направя. Повървях нагоре по едната камара, разчиствах буците с ръце, когато се натъкнах на нещо. И сърцето ми спря.

Беше ботушът на Рой. С половината крак в него. Без майтап!…

О, Дайрън сега разбирам някои неща?!

Какво разбираш, док?!

— Как започнаха пристъпите ти? — внезапно долетя до мен гласът на Реймънд.

Ти ли си, друже? Наистина?

За момент отново се метнах с шеметна скорост през пространството и се оказах отново в дома си, а милия ми двестадолоров лекар ме гледаше с обичайната си загриженост, равна на нула (дори май с отрицателен знак).

— Док?!

— Какво почувства, когато видя смъртта на приятелите си?