Теодора Тодорова: Нещото

Преди три години и седемнайсет галона уиски

Слънцето безмилостно гореше остатъците от този безмилостен свят и поне според мен не изпитваше никакви угризения за това. Вървяхме в строй, носехме бластери и малко изследователска апаратура, без да броим медицинските принадлежности разбира се, защото имаше места, където дори медицински робот не може да проникне. Точно в такова едно местенце се канехме да проникнем сега — звездна рота 133 или иначе казано бойно-изследователски екип (БИЕ). Бяхме подготвени за такива неща.

— Алварес? — изграка командир на БИЕ-133, полковник Джедал.

— Да сър!

— Колко остава до местоназначението?

Алварес се поколеба за секунда, колкото да направи справка. Обикновено това не се налагаше — той самия беше ориентатор (нещо като компас, който може да ти пръсне главата, ако го изнервиш достатъчно).

— Километър и триста метра в посоката, която вървим сега. После има някакъв хълм, които можем да прекосим или заобиколим не съм много сигурен, изображението на местността беше размазано в тази му част. Източникът на сигнала се намира точно зад хълма.

— Чухте ли всички? — избоботи в шлема си командира. — Километър и триста, дяволи. Размърдайте си копитата, да ви вземат мътните. Който пръв се топне в казана печели пуйка.

Земна шега. Повечето от момчетата бяха отраснали в колониите, бяха яли от онези изкуствени храни от които ти позеленяват вътрешностите и изобщо си нямаха представа, че пуйката не е пътно-транспортно съоръжение. Просто се ухилиха и толкоз. Затегнаха редиците и ускориха ход. Добри момчета. Нищо, че повечето от тях нямаха и пукнат грош, не можеха да си платят сметката в кръчмата, камо ли да издържат семейство. И точно тук се намесваше армията.

Армията култивираше своите бойци от най-ранна възраст. Самото сърце на армията се състоеше от друга по-малка армия — от психолози. Те се грижеха за това, техните възпитаници да не се поколебаят при ваденето на оръжие, повече отколкото на сандвич с шунка например. Само че в армията нямаше шунка, но войниците не го знаеха, така че всичко беше наред. Войниците не знаеха и куп други неща — нямаше кой да им каже. Психолозите се грижеха и за това. На практика нямаше измъкване от армията, освен по медицински показания или по особено високи заслуги. Или като мен…

Стигнахме хълмовете за 11 минути и двадесет секунди. Алварес изцъка с език. Беше попрекалил с изчисленията — хълмовете не можеха да се прекосят нито от подветрената, нито от която и да е друга страна. Бяха купчина навирени …, които направо си просеха да бъдат взривени.

— Колко време ще отнеме да ги заобиколим, Алварес? — застърга отново рендето. Гласът на Джедал беше груб и неравен, но никога нервен.

— Не е малко. Поне още толкова.

— Е, май нямаме друга работа за вършене господа. Радеф?

— Да сър!

— Свържи се с базата и докладвай за отклонението от курса.

Заобикалянето ни отне 13 минути и четиридесет и пет секунди. Отбелязах го в протокола. Между Маклиън и Гор възникна спречкване, разискващо предимствата на Ритианските проститутки пред Землянските и неочаквано завърши с обещание за специалната изненада на командира. Имаше ефект. Командира умееше да изненадва — беше му нещо като хоби.

— Тук е. — каза най-сетне Алварес.

— Разтоварете апаратурата! — изтрещя командира.

Огледахме мястото с пренебрежение и досада. Изгоряла трева, изсъхнали дървета и голи камъни. Вятърът още носеше миризмата на радиация -бяхме заляли повърхността на планетата с радиационни капсули и бяхме унищожили всичко живо в радиус от 300 километра. Дозирана радиация с моментален ефект — земно изобретение. После сканирахме повърхността за остатъчни сигнали — всяко живо същество излъчваше. Беше невъзможно да се извърши отдиференциране в нормални условия, но след една радиационна атака нещата се променяха коренно — колкото бе необходимо при конструирането на едно перфектно мъртвило. Ако въпреки всичко имаше сигнал, операцията се повтаряше отново — до изчезването му. Този процес изискваше време и когато всичко утихнеше, навличахме защитните костюми, и слизахме долу. Като сега.

Само, че не точно.

Този път, няколко дни след изчезването на сигнала, той се появи отново. Повторихме процедурата цели пет пъти — все същото. След първоначалната тишина винаги идваше някой, за да я наруши. Именно „идваше“, защото не можехме да си представим, че някой възкръсва просто така от нищото. Който или каквото да беше това, по-скоро би се изкъпало в казан с концентрирана сярна киселина отколкото да преживее радиационния апокалипсис. Или пък беше братовчед на птицата Феникс.