Теодора Тодорова - Нещото

— Тупайа! Ай! Ай! — извиках аз и извърнах мислите си далеч от наранения ми задник. Един шеф на просперираща охранителна фирма може да си наложи да не мисли за някои неща. Но за други не може.

— Още веднъж, Реймънд…

— Мълчи. Трябва да си почиваш. — Реймънд се смръщи, което прибавено към малките му очилца правеше лицето му направо смешно. Знаех — беше видял холовизора. Трябваше да го изхвърля още отдавна — индуцираше налудните ми фантазии и изостряше агресията ми.

— Обичам шоуто на Долън. — опитах да се защитя.

— Тихо! Искам да се отпуснеш. Мисли за морето, обичаш водните ски, нали Дайрън?

Обичаш да гониш гаджетата по плажа, нали Дайрън?

Обичаш да проливаш чужда кръв, нали Дайрън?

Да ти го начукам, Дайрън!

И аз на тебе, Докторе!

— Аааааааа! — изкрещях, когато усетих как болката започна да разпъва слепоочията ми. — Уааауаауаа! — разпявах се като оперен певец преди премиера. — ЪЪЪЪЪЪЪ! Убббиввашш лли мме?

Реймънд ме погледна състрадателно. Копелето умееше да го прави, трябва да призная. Обърна се с гръб към мен и започна да ровичка нещо из чантата си.

— Скоро ще ти мине, Дайрън. Просто не мисли за нищо.

— Нне ммогга… болли! Оооо, ггоггоссподдиииии… оооо, аааааа…

— Сега Дайрън, — каза доктора и улучи отново най-месестата част от тялото ми. — Нищо ти няма. Просто си уморен. Трябва да си почиваш повече.

Миг или два стоях като препариран, след това се размърдах. Мърдах като гол охлюв по склона — болката я нямаше вече. Беше изчезнала заедно с онази натрапчива мания, беше се изпарила като чаша спирт в ръката на алкохолик. Адиос Грацена! Сбогом Пехнея, аз дишам отново!

— Благодаря ти, Реймънд. — казах с пресипнало гърло, сили не ми бяха останали.

— Няма защо, Дайрън. Това ми е работата.

Разбира се, че това е проклетата ти работа, дръвнико. Опитай да ми кажеш нещо, което не знам!

— Щях да умра, ако не беше дошъл. Много съм ти задължен.

Дълбоки бръчки на признателност се изписаха върху лицето ми. Те обаче не направиха особено впечатление на Биг Док.

— Виж какво, Дайрън, има нещо за което трябва да поговорим. — каза Реймънд като театрален актьор в оставка.

Гледах го как се суети около медицинската си чанта, прибра остатъка от лекарствата, прибра и дозатора в специално направен за целта джоб, и загъна използваните капсули в предварително подготвена за целта, навлажнена салфетка. Отиде с бавни стъпки до кухнята и изхвърли непотребните неща в сметопровода. До ушите ми достигнаха звуците от мелачката и шума от отдалечаващата смет.

— Трябва да поговорим за влеченията ти, Дайрън. — извика докторът от съседното помещение.

— За моите влечения? Ах, — изпуснах гласът си в тиха въздишка, наподобяваща свирката на отдалечаващ се влак. За влеченията си знаех едно — така ме влечаха, че свят да ти се завие. — да. Поуличам се понякога, вярно е. Но ти каза, че няма страшно, нали Реймънд?

Мълчанието му ме полази като грозна гъсеница.

— Значи все пак има. — добавих тихо.

— Трябва да ти кажа нещо за влеченията и налудните идеи. — Реймънд потъна в креслото до мен, оставяйки само голямата си глава да стърчи отгоре, като някаква приказна тиква, само че много умна. — Но ти знаеш вече доста по този въпрос, нали Дайрън? Знаеш ли какво е налудна идея?

— Луди, откачени… Какво?

— Да, — каза замислено Реймънд. — това са идеи, които не могат да бъдат аргументирани с помощта на логиката. В момента изпитваш такива, нали Дайрън?

— Изпитвам — по челото ми се появиха нови капки пот. Започнах притеснено да чупя пръсти, адски глупава постъпка, но сякаш беше единствената разумна за момента. Бяха ме хванали на мястото на престъплението. — Изпитвам, докторе.

— Лекарството действа, Дайрън. Сега виденията ти ще изкристализират максимално ясно и аз искам да ми разкажеш всичко. Трябва да бъдеш искрен, това е неимоверно важно за избора на терапията. Разбираш ли?

— Разбирам. — отекна гласът в хангара на собственото ми подсъзнание. Прогледнах с очите на мъртвец и това, което видях никак не ми хареса. Побиха ме тръпки. — Извади ме оттук. Извади ме, Реймънд. Страх ме е… ИЗВАДИ МЕ! — крещях сякаш това бяха последните думи в устата ми.

— Какво виждаш Дайрън? Разкажи ми.

— Добре. — казах. — Само че това е грешка да знаеш. Голяма грешка. — И без да знам как, думите започнаха да се изстрелват от устата ми, сякаш бяха последното оръжие срещу страха ми. Бях забравил, че не можеш да победиш страха. С никакво оръжие.