Пер Вальо - Заключената стая

Намесата на страничния човек я обърка. Тя не разбираше от огнестрелно оръжие, пък и не се опита да се запознае с пистолета, тъй като той й беше необходим само за заплаха.

Когато този човек се нахвърли отгоре й, тя, без да иска, стисна пистолета в ръката си. Звукът на изстрела беше напълно неочакван за нея. И когато видя, че човекът пада и разбра какво е сторила, Монита се уплаши страшно. Цялото й тяло изстина и тя досега не може да разбере как е могла да докара работата докрай след това сътресение.

Когато стигна с метрото до къщи, пъхна мрежата с парите в куфара на Мона; беше почнала да се готви за път още предишната вечер.

Следващите постъпки на Монита не могат да се нарекат осмислени.

Тя се преоблече в рокля и сандали и отиде с такси до Армфелдсгатан. Това не беше предвидено в плана, но тя реши изведнъж, че Мауритсон също е виновен за гибелта на човека в банката и затова реши да върне оръжието там, където го беше намерила.

Но щом слезе в кухнята, Монита почувствува, че това е глупост. В следната минута я обхвана страх и тя побягна. На първия етаж забеляза отворената врата на мазето, спусна се в него и вече се готвеше да хвърли брезентовата чанта в торбата с боклук, когато чу гласовете на боклукчиите. Побягна в дълбочината на коридора, оказа се в някакъв зимник и скри чантата в някакъв дървен сандък. Изчака боклукчиите да хлопнат вратата и бързо напусна къщата.

На следващото утро Монита напусна страната.

Винаги беше мечтала да види Венеция и две денонощия след ограбването на банката тя долетя заедно с Мона в Италия. Във Венеция останаха малко, само два дни; трудно беше с хотелите, при това беше непоносимо горещо. По-добре да дойде още веднъж, когато намалеят туристите.

Монита купи билети за влака до Триест, откъдето се прехвърлиха в Югославия, в малкото истрийско градче.

Черната найлонова мрежа с осемдесет и седем хиляди шведски крони лежеше в един куфар в гардероба на хотелската стая. Монита често си казваше, че трябва да измисли по надеждно място. Нищо, тези дни ще отиде до Триест и ще внесе парите в банката.

Американецът го нямаше в къщи, тогава тя мина в градината и седна на тревата, опряла гръб на едно дърво.

Монита се загледа към Адриатическо море, събрала нозе и положила брадичката си на коленете.

Въздухът беше изключително прозрачен, великолепно се виждаха линията на хоризонта и бялото пътническо параходче, което бързаше към пристанището.

Крайбрежните скали, белият плаж и преливащата се синева на залива изглеждаха много привлекателни. Е, добре, ще поседи малко и ще отиде да се изкъпе…

Началникът на ЦПУ извика при себе си своя заместник Стиг Малм, който се появи скоро в просторния, светъл ъглов кабинет в най-старото здание на полицейското управление.

Върху малиновия килим лежеше ромб слънчева светлина, през отворения прозорец долиташе шумът на строежа.

Разговаряха за Мартин Бек.

— Ти си се срещал много по-често от мен с него — каза началникът на ЦПУ. — И по време на отпуската му след раняването, и през тези две седмици, откакто той се върна на работа. Как ти се струва той?

— Зависи за какво питаш — отвърна Малм. — От здравето ли му се интересуваш?

— За физическата му форма нека съдят лекарите. Според мен той е съвсем здрав. Но мен ме интересува какво мислиш ти за психическото му състояние.

Стиг Малм приглади добре сресаните си къдрици.

— Хм… Как да ти кажа…

Без да дочака продължението, началникът на ЦПУ заговори с леко раздразнение в гласа:

— Аз не искам от теб дълбок психиатричен анализ. Просто искам да чуя какво впечатление ти прави той сега.

— Все пак аз не съм се срещал с него толкова често — уклончиво произнесе Малм.

— Във всеки случай по-често, отколкото аз — настоя началникът на ЦПУ. — Същият ли е или не е същият?

— Искаш да знаеш дали е такъв, какъвто беше преди раняването? Разбира се, че не е същият. Но той боледува дълго, доста прекъсна работата си, нужно му е известно време, за да влезе в релсите.

— А в каква посока, според тебе, се е променил?

Малм погледна колебливо шефа си.

— Във всеки случай не в по-добра. Той винаги е бил особен и странен. И винаги е бил склонен да се заема с твърде много неща.

Началникът на ЦПУ наклони глава и смръщи чело.

— Така ли? Но все пак той преди успешно се справяше със задачите. Или сега, според теб, е започнал да своеволничи повече?

— Трудно е да се каже… Та той е само от две седмици на работа.