Пер Вальо - Заключената стая

— Това май е излишно — отбеляза Мартин Бек. — Ние само малко ще си поприказваме. Свалете белезниците и почакайте зад вратата.

Агентът свали белезниците. Мауритсон разтърка с досада дясната си китка.

— Моля, седнете — каза Мартин Бек.

Мартин Бек виждаше за първи път Мауритсон и забеляза, че арестуваният явно не е на себе си, нервите му бяха напрегнати до краен предел, психиката беше на границата на пълно разстройство. Може би го бяха били. Едва ли. На убийците често е свойствена неуравновесеност на характера и след като ги заловят, те лесно се разкисват.

— Това е някакъв мръсен заговор — започна Мауритсон със звънтящ глас. — Подхвърлиха ми купчина фалшиви улики — или полицията, или някой друг. Мене и в града ме е нямало, когато са ограбили тази дяволска банка, но даже и собственият ми адвокат не ми вярва. Какво трябва да правя аз сега, кажете, какво?

— Вие казвате — подхвърлили?

— А как да го наречеш другояче, когато полицията нахлува в къщата ви, поставя очила, перуки, пистолети и какво ли още не, а след това се преструва, че ги е намерила у вас? Кълна се, че не съм ограбвал никакви банки. А моят адвокат, даже той казва, че работата ми е спукана. Какво искате от мен? Да си призная убийство, от което нямам понятие? Скоро ще полудея.

Мартин Бек натисна незабелязано копчето под бюрото. Новата писмена маса на Рьон беше снабдена предварително с вграден магнетофон.

— Аз изобщо не се занимавам с това дело — каза Бек.

— За какво тогава съм ви притрябвал?

— Да си поговорим за едни други работи.

— Какви са пък сега тия други работи?

— За една история, която, както ми се струва, ви е доста добре известна. Началото й е през март 1966. Започва със сандък испански ликьор.

— Какво, какво?

— Пред мен са всички документи. Вие съвършено легално сте внесли сандък ликьор. Оформили сте го в митницата. Платили сте митото. И не само митото, но и застраховката. Така ли е?

Мауритсон не отговори. Мартин Бек вдигна очи от книжата пред себе си и видя, че той беше разтворил уста от изненада.

— Но работата се състои в това, че товарът изобщо не е стигнал до вас. Ако не греша, станал е нещастен случай и при превозването сандъкът се е разбил.

— Така е. Само че аз не бих нарекъл това нещастен случай.

— Да, тука вие май сте прав. Лично на мен ми се струва, че един от работниците в склада на име Свярд умишлено е разбил сандъка, за да си присвои ликьора.

— Изглежда, точно така е станало.

— Хм-м-м… Разбирам, че ви е дошло до гуша от това, което става с вас тук. Може би съвсем не ви се иска да се ровим в това старо дело?

Мауритсон мисли дълго, преди да отговори.

— Защо пък? За мен ще е полезно да поприказваме за това, какво е било в действителност. Иначе, ей богу, ще полудея.

— Добре — каза Мартин Бек. — Само че аз мисля, че в тези бутилки изобщо не е имало ликьор,

— И това е вярно.

— Какво е имало в тях сега това не е важно.

— Мога да ви кажа, ако ви интересува. В Испания над бутилките бяха извършили една малка операция. Отвън всичко си беше както трябва, а отвътре — разтвор от морфин и фенедрин, тогава много го търсеха. Така че сандъкът струваше немалко пари.

— Доколкото разбирам, сега, поради давност, вас нищо не ви заплашва за опита да прекарате контрабанда, още повече, че работата се е ограничила именно само в опит.

— Така е — потвърди Мауритсон, сякаш точно сега се сети за това.

— Затова пък имам причини да предполагам, че този Свярд ви е шантажирал.

Мауритсон замълча.

Мартин Бек сви рамене:

— Повтарям, вие не сте длъжни да отговаряте, ако не искате.

Мауритсон не можеше да успокои нервите си. Той мърдаше непрекъснато на стола, ръцете му трепереха.

„Изглежда, че май все пак са го обработили“ — удивено помисли Мартин Бек. Той знаеше с какви методи си служи Колберг, знаеше, че тези методи почти винаги са хуманни.

— Ще отговарям — каза Мауритсон. — Само не си отивайте. Вие ме връщате към действителността.

— Плащали сте на Свярд седемстотин и пет десет крони на месец.

— Той поиска хиляда. Предложих му петстотин. Спазарихме се на седемстотин и петдесет.

— Вие разказвайте сам — предложи Мартин Бек. — Ако сбъркате нещо, ще се оправим заедно.

— Ще се оправим? — Лицето на Мауритсон се гърчеше. — Сигурен ли сте?

— Разбира се.

— Кажете, вие също ли ме смятате за ненормален? — внезапно попита Мауритсон.

— Не, откъде накъде.

— Изглежда, че всички ме смятат за побъркан. А и аз самият съм готов да повярвам в това.