Пер Вальо - Заключената стая

МАРТИН БЕК: Но ти си убеден, че прозорецът е бил затворен отвътре?

КЕНЕТ КВАСТМУ: Разбира се, уверен съм. Сто процента.

Рея побутна леко Мартин Бек с крак.

— На кого казват да си вземе още една кифла.

— Рея, имаш ли добър фенер? — попита той.

— Намира се. Виси на пирон в килерчето.

— Ще ми го дадеш ли за малко?

— Разбира се, вземи го.

— Сега трябва да изляза, но ще се върна бързо и ще поправя вратата.

Той взе фенера, извика такси по телефона и отиде право на Бергсгатан. Постоя няколко минути на тротоара, като гледаше през улицата към прозореца на третия етаж.

После се обърна. Пред него се издигаше обраслият с храсти стръмен каменист склон на Крунобергския парк.

Мартин Бек се заизкачва по склона, докато не се изравни с прозореца. Разстоянието беше най-много двадесет и пет метра. Извади от джоба си химикалка и се прицели в тъмния правоъгълник. Щорите бяха спуснати; полицията беше забранила на негодуващия собственик да дава до второ нареждане под наем квартирата.

Мартин Бек направи няколко крачки ту в едната, ту в другата страна, докато не намери най-доброто положение. Той не се смяташе за отличен стрелец, но не се съмняваше, че ако в ръката си държеше не химикалка, а автоматичен пистолет 45-и калибър, би успял да уцели човек, който е застанал зад този прозорец.

И при това да остана незабелязан. Разбира се, в средата на април растителността е по-ниска, но все пак можеш да се стаиш така, че никой да не ти обърне внимание. Той още веднъж провери кое място е най-удобно за стрелба и пристъпи към издирването. Започна отдясно — почти всички автоматични пистолети изхвърлят гилзата надясно, обаче далечината и направлението са различни. Работата беше доста бавна. Понякога трябваше да светва и фенерчето.

Но Мартин Бек се беше настроил още от самото начало да търси дълго.

Той намери гилзата чак след час и четиридесет минути. Тя беше паднала между два камъка — издраскана, мръсна. От пролетта бяха паднали доста дъждове. И кучета бяха бродили тук, пък и хора навярно са я тъпкали, търсейки подходящо място, за да изпият банка бира.

Той измъкна месинговото цилиндърче от цепнатината, загърна го с носната си кърпа и го сложи в джоба.

След това тръгна наляво по Бергсгатан. Недалеч от зданието на градския съд хвана такси и стигна до криминалистичната лаборатория.

Работният ден беше вече свършил и трябваше доста да се пазари, за да приемат поне находката му. В края на краищата той се наложи, положи гилзата в пластмасова кутия и внимателно попълни картончето.

— Разбира се, това е безумно срочно — каза лаборантът.

— О, не — отвърна Мартин Бек. — Съвсем не е срочно. Когато имате време, погледнете я, ако не ви затруднява.

Той още веднъж погледна гилзата. Смачкана, мръсна, неугледна — какво може да се получи от нея…

— За тези думи нарочно ще свърша работата по-бързо — каза лаборантът. — Всички други само това знаят: „Срочно, бързо, всяка секунда е скъпа“.

Беше вече доста късно и Мартин Бек реши най-напред да позвъни на Рея.

— Здравей — обади се тя. — Сама съм, гостите си отидоха. Входът е затворен, но аз ще ти хвърля ключа.

Той пристигна към дванадесет и свирна тихо.

Трябваше малко да почака, защото Рея слезе сама — боса в червена нощница.

Когато влезе в кухнята, тя попита:

— Свърши ли работа фенерът?

— И още как.

— Ще пийнем ли вино? Между другото, ти вечерял ли си?

— Не.

— Безобразие! Ще ти приготвя нещо. Набързо. Ти сигурно си прегладнял?

Прегладнял? Разбира се.

— Как стоят нещата със Свярд?

— Започват да се изясняват.

— Наистина ли? Разказвай. Страшно съм любопитна.

В един часа след полунощ бутилката свърши. Рея се прозя.

— Между другото, утре заминавам. Ще се върна в понеделник, а може и във вторник.

Той отвори уста да каже: „Аз си тръгвам“.

— На теб май не ти се прибира в къщи — изпревари го тя.

— Не ми се прибира.

— Оставай тогава.

В понеделник сутринта Мартин Бек се яви на работа, тананикайки си някаква песенчица, с което изненада доста срещналия го в коридора служител. Той прекара отлично двата свободни дни, макар че не се срещна с никого. Отдавна не се е чувствувал така добре, просто не може да си спомни откога.

Изглежда, че като попадна в заключената стая на Свярд, в същото време той сякаш се измъкна от собствения си затвор?

Той сложи пред себе си извадките от складовите книги, отбеляза с „лястовички“ фамилиите, които най-много съвпадаха по дати, и се зае с телефона.