Пер Вальо - Заключената стая

Пръв се опомни младежът с велосипедната верига, той се огледа наоколо, изтри кръвта от челото си и попита недоумяващ:

— Какво става?

— Стана това, че се натъкна на засада, момченце — обясни му единият от полицаите.

— Полицейска засада? Срещу нас? Какво говорите? Заради някакъв скапан дядка?

На Рьон отново му излезе цицина на главата — това беше единствената физическа щета, която понесе специалната група през този ден; психическите травми не влизат в сметката.

В сивия, обзаведен по последна дума на техниката, автобус на оперативния център Булдозера Улсон подскачаше от нетърпение, с което затрудняваше твърде много не само работата на радиста, но и ръководителя на тази операция Колберг.

В три без петнадесет напрежението достигна връхната си точка, занизаха се безкрайно дълги секунди.

В три часа банковите служители заявиха, че е време да затварят, и на съсредоточените в залата полицейски сили начело с Гюнвалд Ларсон, оставаше само да се подчинят.

Тежко чувство обхвана всички, когато Булдозера Улсон каза:

— Господа, това е временен неуспех. А може би не и неуспех. Просто Рус е усетил, че ние сме го сгащили, и е решил да протака. Той ще изпрати Малмстрьом и Мурен да свършат работата следващия петък, след седмица, Фактически той губи темпо, а не ние.

Първите тревожни сигнали пристигнаха в три и половина. При това те бяха толкова тревожни, че специалната група веднага се прибра в щаба си на Кунгсхолмсгатан, за да следи оттам за хода на събитията: телексите непрекъснато предаваха нови съобщения. Постепенно картината се изясняваше.

— Изглежда, думата „Милано“ е означавала не това, което ти мислеше — сухо каза Колберг.

— Да, не това — съгласи се Булдозера.

— Малмьо. Какво да се прави!

Удивителна работа: вече цял час той не помръдваше, а седеше тихо на мястото си.

— Кой би могъл да знае, че и в Малмьо има същата улица — измърмори Гюнвалд Ларсон.

— И че почти всички нови банки ги строят по един и същ проект — добави Колберг.

— Ние бяхме длъжни да знаем това, господа! — провикна се Булдозера. — Рус е знаел! Затова пък ние сега ще бъдем нащрек. Съвсем забравихме рационализациите. Еднаквото строителство е по-евтино. Рус ни закотви в Стокхолм. Но следващия път той няма да ни измами. Главното е да не падаме духом.

Булдозера стана; той явно вече беше се съвзел.

— А къде е сега Вернер Рус?

— В Истанбул — отговори Гюнвалд Ларсон. — Почива си там, разполага с няколко свободни дни.

— Гледай го ти — каза Колберг. — Бих искал да знам къде си почиват Малмстрьом и Мурен?

— Това няма никакво значение — Булдозера все повече се въодушевяваше. — Лесно спечелено — лесно похарчено. Скоро те пак ще бъдат тук. И тогава на нашата улица ще настане празник.

— Естествено — измърмори Колберг.

И така облаците се разнесоха окончателно. Денят си отиваше.

Малмстрьом вече беше успял да се настани в една хотелска стая в Женева, която беше запазил още преди три седмици.

Мурен се намираше в Цюрих, но на следващия ден имаше намерение да продължи по-нататък, към Южна Америка.

В гаража, където те се прехвърлиха на други коли, успяха да си разменят само няколко думи.

— Внимавай да не пръскаш спечелените с такъв тежък труд грошове за гащета и непристойни жени — поучи го Мурен.

— Страшно е само като си помисля колко пипнахме — отвърна Малмстрьом. — Какво ще правим с тях?

— Ще ги вложим в банка, какво друго — отговори Мурен.

На следващия ден в хотел „Хилтън Истанбул“, седнал в бара и отпивайки коктейл, Вернер Рус четеше „Хералд трибюн“.

За първи път този изискан печатен орган го удостояваше със своето внимание. Къса бележка, лаконично заглавие: „Ограбване на банка по шведски“.

Съобщаваха се основните факти, такива например като плячката на бандитите. Около половин милион долара.

И второстепенни подробности:

„Представител на шведската полиция заяви днес, че организаторите на обира са известни“.

Малко по-долу — още една телеграма от Швеция:

„Масово бягство. Петнадесет най-закоравели бандити са избягали днес от затвора Кумла, който се считаше за абсолютно сигурен.“

Тази новина застигна Булдозера в същата минута, когато той за пръв път от много седмици си легна да спи в съпружеското легло. Той веднага скочи и се затича из спалнята, повтаряйки упоен:

— Какви възможности! Какви приказни възможности! Е, сега войната ще тръгне не на живот, а на смърт