Пер Вальо - Заключената стая

— Вие разказвайте как беше всичко. Ще видите, че нещата ще се изяснят. И така, Свярд ви шантажираше, ви изнудваше.

— Той беше истински кръвопиец — каза Мауритсон. — По това време на мен хич не ми беше до съд. Бяха ме съдили вече преди това, имах две условни присъди, намирах се под надзор. Но вие всичко това, разбира се, го знаете.

Мартин Бек премълча. Той още не беше проучил както трябва миналото на Мауритсон.

— И така — продължи Мауритсон, — седемстотин и петдесет на месец, не е кой знае какъв капитал — за година девет хиляди. Само този сандък струваше къде-къде повече.

Той се спря и попита озадачено:

— Ей богу, не разбирам откъде ви е известно всичко това.

— В нашето общество почти всичко се документира — любезно обясни Мартин Бек.

— Но тия окаяни хищници сигурно всяка седмица са разбивали сандъци.

— Правилно, но само вие не сте потърсили обезщетение.

— Вярно е… Аз едва-едва се оправих с проклетата застраховка. Не ми стигаше Свярд, а трябваше още и застрахователният инспектор да се зарови в работата ми.

— Разбирам. И така вие продължавахте да плащате.

— На втората година исках да прекъсна, но не бяха минали и два дена след срока и старецът веднага започна да ме заплашва. А моите работи не понасяха външни очи.

— Можехте да го дадете под съд за изнудване.

— Само това оставаше. Да изхвърча за няколко години. Не, единственият ми изход беше да плащам. Този дяволски мръсник престана да работи и мина на моя издръжка.

— Но всичко това в края на краищата ви омръзна?

— Между нас казано, на вас не би ли ви омръзнало? Знаете ли колко съм му изплатил на този мошеник?

— Зная. Петдесет и четири хиляди крони.

— Значи всичко ви е известно. Кажете, не бихте ли могли да изземете делото за обира от тези психопати?

— Страхувам се, че от това нищо няма да излезе — отвърна Мартин Бек. — Но вие не сте му се покорявали безропотно. Нали сте се опитвали да го сплашите?

— Откъде знаете? Преди около година започнах да си давам сметка колко все пак съм платил на този парцал. И през зимата си поприказвахме с него.

— Как стана това?

— Причаках го на улицата и му казах: стига, значи, остави ме на мира. А той ми казва: пази се, вика, сам знаеш какво ще стане, ако парите престанат да идват навреме.

— Но в същото време Свярд ви е успокоил, казал ви е, че малко му остава да живее.

Мауритсон се смая.

— Той сам ли ви разказа за това — попита най-сетне той. — Или това също е записано някъде?

— Не.

— Да не би да сте от тези — телепатите?

Мартин Бек поклати глава.

— Откъде знаете всичко това? Той каза, че има рак на червата и ще преживее най-много половин година. Стори ми се, че той е отпаднал. И аз си помислих — е, хранил съм го шест години, ще го издържа все някак още половин година.

— Кога разговаряхте за последен път с него?

— През февруари. Той скимтя, оплаква ми се, сякаш му бях някакъв роднина. Трябвало да постъпи в болница. Нарече я фабрика на смъртта. В онкологична клиника го взеха. Мисля си, май наистина му дойде краят на стареца. И слава богу" — рекох си.

— А след това все пак позвънихте в болницата и проверихте?

— Вярно, позвъних. Но той не се оказа там. Отговориха ми, че е изпратен в една от клиниките на болницата „Седер“. Тогава усетих, че работата не отива на добре.

— Ясно. След което позвънихте на тамошния лекар и се представихте за племенник на Свярд.

— Слушайте, За какво ви разказвам, щом като вие знаете всичко предварително?

— О, не, не всичко.

— Например?

— Например как се назовахте, когато позвънихте в болницата.

— Свярд. Как иначе? Щом като съм племенник на този мръсник, от само себе си се разбира, че съм Свярд. А вие не се ли досетихте?

Мауритсон даже се развесели.

— Не, не се досетих. Ето, виждате ли?

Нещо подобно на мост се прехвърли помежду им.

— Лекарят, с когото говорих, каза, че дъртакът е здрав като бик и като нищо ще живее още двадесет години. И аз помислих…

Той замълча.

Мартин Бек бързо пресметна наум:

— Помислили сте, че това означава още сто и осемдесет хиляди.

— Предавам се, предавам се. Къде съм тръгнал да се надхитрям с вас. Още тогава направих сметката си така, че съобщението за мартенската вноска да очаква този тип, когато той се върне в къщи. А самият аз… Вие, естествено знаете какво аз съм решил?

— Че това ще бъде последната вноска?

— Точно така. Знаех, че го изписват в събота. И щом като той се измъкна до магазина за своята проклета котешка храна, аз го пипнах за врата и му казвам: край, повече пари няма да има. А той, какъвто си беше нагъл, такъв беше и останал — хубаво, аз си знам какво ще стане, ако към двадесети следващия месец не получи съобщение от банката. Но все пак той се уплаши, защото след това, познайте какво направи?