Пер Вальо - Заключената стая

Делото на Мауритсон се разгледа в Стокхолмския градски съд. Беше обвинен в убийство, във въоръжен грабеж, търговия с наркотици и още някои престъпления.

Обвиняемият отричаше всичко. На всички въпроси отговаряше, че не знае нищо, че полицията го е нарочила за жертва.

Булдозера Улсон беше в чудесна форма и на обвиняемия не му беше леко. В хода на съдебното разглеждане прокурорът измени формулировката „непредумишлено убийство“ на „предумишлено“.

Осъдиха Мауритсон на доживотен принудителен труд за убийството на Гордон и ограбването на банката на Хурнсгатан. Освен това го признаха за виновен по редица други параграфи, в това число и като съучастник в грабежите на Муреновата шайка.

Но съдът отхвърли обвинението за убийството на Карл Едвин Свярд. Адвокатът, който отначало не проявяваше никаква активност, тук изведнъж се оживи и разкритикува веществените доказателства. Той предизвика нова експертиза, която подложи на съмнение резултатите от балистичната експертиза, сочейки справедливо, че гилзата е пострадала доста от външни фактори, за да може да се свърже с пълна сигурност с пистолета на Мауритсон.

Показанията на Мартин Бек бяха сметнати за недостатъчно обосновани, а в някои отношения и направо произволни.

Разбира се, от гледна точка на така наречената справедливост, това не беше чак толкова важно. Нямаше никакво значение дали ще осъдят Мауритсон за едно или за две убийства. Доживотният затвор е най-тежкото наказание, което се предвижда от шведското законодателство.

Когато извеждаха Мауритсон от съдебната зала, той се смееше. Хората, които видяха това, заключиха, че само закоравял престъпник и изключителен негодяй, абсолютно не способен към разкаяние, може да прояви такова неуважение към закона и съда.

С учебник по италиански език на коленете Монита седна в сенчестия ъгъл на хотелската тераса.

Мона играеше с една от новите си приятелки в бамбуковия храсталак на градината. Девойчетата седяха на изпъстрената със слънчеви зайчета земя между стройните стебла, и, слушайки звънките им гласчета, Монита се учудваше колко лесно се разбират помежду си децата, макар да говорят на съвършено различни езици. Нейният оскъден запас от английски и немски думи й беше достатъчен за хотела, но Монита искаше да общува не само с обслужващия персонал. Ето защо тя се зае с италианския, който й се стори много по-лесен от словенския и който напълно можеше да й служи тук, в това малко градче, недалеч от италианската граница.

Беше много горещо и тя съвсем отпадна, макар че седеше на сянка и само преди четвърт час беше взела душ — за четвърти път от сутринта. Повика Мона и дъщеря й притича към нея заедно с приятелката си.

— Реших да се поразходя — каза Монита. — До дома на Розета и обратно. Ще дойдеш ли с мен?

— А мога ли да остана? — попита Мона.

— Разбира се, че можеш. Аз ще се върна скоро.

Без да бърза, Монита се заизкачва по склона зад хотела.

Белият дом на Розета беше кацнал на върха, на петнадесет минути пеш от хотела. Името се беше запазило, макар че Розета беше починала преди пет години и къщата й остана в наследство на тримата й синове, които отдавна се бяха настанили в самото градче.

Монита се запозна с най-големия син още през първата седмица; той държеше кръчма в пристанището и дъщеричката му стана най-добрата приятелка на Мона. От цялото семейство Монита можеше да се разбира само с него — някога той беше служил като моряк и говореше добре английски. Беше й приятно, че успя да си намери бързо приятели в града, но най-много се радваше на възможността да наеме къщата на Розета през есента, когато щеше да я освободи наелият я за лятото американец.

Домът беше просторен, удобен, с изумителен изглед към планините, пристанището и залива, заобиколен с голяма градина. До следващата година не беше обещан на никого, така че в него можеше да се прекара цялата зима.

Докато се изкачваше по стръмния склон, тя отново и отново прекарваше през ума си събитията, които я бяха довели тук, И за кой ли вече път през тези три седмици тя се изумяваше на леснината, с която стана всичко, след като направи първата стъпка. Вярно, измъчваше я мисълта, че целта е постигната с цената на човешки живот. През безсънните нощи и досега в главата й се разнасяше този неволен фатален изстрел, но тя се надяваше, че времето ще притъпи спомена.

Всичко реши находката в кухнята на Мауритсон. Тя вече знаеше как ще постъпи, щом взе в ръце пистолета. След това в продължение на два и половина месеца разработваше плана и събираше смелост. И когато настъпи времето да изпълни плана, Монита беше сигурна, че е предвидила всички възможни положения, независимо дали ще се случат в банката или около банката.