Самюъл Бекет - В очакване на Годо

ЕСТРАГОН. Тук ли е?

ВЛАДИМИР. Ами погледни го. (Сочи.) Засега е неподвижен, но всеки миг може да се разбеснее.

ЕСТРАГОН. Дали да не му дадем да разбере?

ВЛАДИМИР. Искаш да кажеш да го нападнем, докато спи?

ЕСТРАГОН. Да.

ВЛАДИМИР. Не е лоша идея. Но дали ще успеем? Наистина ли спи? (Пауза.) Не, по-добре е да използваме това, че Поцо вика за помощ и да му помогнем, като разчитаме на благодарността му.

ЕСТРАГОН. Но той вече не вика.

ВЛАДИМИР. Защото е загубил надежда.

ЕСТРАГОН. Може и да е така. Но…

ВЛАДИМИР. Да не губим време в празни приказки. (Пауза. С раздразнение.) Да направим нещо, докато имаме възможност! Не се случва всеки ден някой да има нужда от нас. Не че точно от нас имат нужда. И други също биха могли да свършат тая работа, и даже по-добре. Призивът, който чухме, е отправен по-скоро към цялото човечество. Но на това място, в този момент, човечеството сме ние. Независимо дали това ни харесва, или не. Да се възползваме, преди да е станало късно. Да представим достойно поне веднъж това долно племе, в което нещастието ни е натикало. Какво ще кажеш? (Естрагон не казва нищо.) Истина е, че като претеглим със скръстени ръце всички „за“ и „против“, ние вече само с това правим чест на нашия род. Тигърът се спуска на помощ на себеподобните си, без да размишлява. Или побягва вдън гора. Но въпросът не е в това. Какво правим ние? Там е въпросът. Ние имаме щастието да го знаем. Да, в този огромен хаос едно-единствено нещо е ясно: ние чакаме да дойде Годо.

ЕСТРАГОН. Вярно.

ВЛАДИМИР. Или да се стъмни. (Пауза.) Ние сме дошли на срещата и толкова. Не сме светци, но сме дошли на срещата. Колко хора могат да се похвалят с това?

ЕСТРАГОН. Милиони.

ВЛАДИМИР. Мислиш ли?

ЕСТРАГОН. Не знам.

ВЛАДИМИР. Възможно е.

ПОЦО. Помощ!

ВЛАДИМИР. Едно е сигурно: времето е дълго при тези условия и ни тласка да го запълваме с действия, които — как да кажа? — които на пръв поглед могат да изглеждат разумни, но с които сме свикнали. Ти ще ми кажеш, че това е, защото се стремим да попречим на нашия разум да се замъгли. Това е ясно, но дали той вече не блуждае във вечната нощ на глъбините? Ето това се питам понякога аз. Следиш ли мисълта ми?

ЕСТРАГОН. Всички се раждаме луди. Някои си остават.

ПОЦО. Помощ! Ще си платя!

ЕСТРАГОН. Колко?

ПОЦО. Сто франка.

ЕСТРАГОН. Малко е.

ВЛАДИМИР. Прекаляваш.

ЕСТРАГОН. Сто франка стигат, така ли?

ВЛАДИМИР. Не, прекаляваш с това за лудите. Не мисля, че като съм се раждал, не съм бил с всичкия си. Но въпросът не е там.

ПОЦО. Двеста!

ВЛАДИМИР. Ние чакаме. Ние скучаем. (Вдига ръка.) Не! Не протестирай! Ние сериозно скучаем, това е неоспоримо. Добре. Предлага ни се едно разнообразие и какво правим ние с него? Оставяме го да загине. Хайде, на работа. (Приближава се до Поцо, спира.) След миг всичко ще се разсее. Ние ще бъдем отново сами сред самотата. (Замисля се.)

ПОЦО. Двеста!

ВЛАДИМИР. Идем.

Опитва се да повдигне Поцо, не успява, подновява усилията си, спъва се в багажите, пада, опитва се да стане, но не успява.

ЕСТРАГОН. Какво ви става на всички?

ВЛАДИМИР. Помощ.

ЕСТРАГОН. Отивам си.

ВЛАДИМИР. Не ме изоставяй! Те ще ме убият.

ПОЦО. Къде съм?

ВЛАДИМИР. Гого!

ПОЦО. Помощ!

ВЛАДИМИР. Помогни ми!

ЕСТРАГОН. Аз си отивам.

ВЛАДИМИР. Помогни ми първо, после ще си тръгнем заедно.

ЕСТРАГОН. Обещаваш ли?

ВЛАДИМИР. Кълна ти се.

ЕСТРАГОН. И никога няма да се върнем.

ВЛАДИМИР. Никога.

ЕСТРАГОН. Ще отидем в Пиренеите.

ВЛАДИМИР. Където искаш.

ПОЦО. Триста! Четиристотин!

ЕСТРАГОН. Винаги съм искал да се поразходя из Пиренеите.

ВЛАДИМИР. Ще се поразходиш.

ЕСТРАГОН. Кой пръдна?

ВЛАДИМИР. Поцо.

ПОЦО. Аз, аз съм. Милост!

ЕСТРАГОН. Отвратително.

ВЛАДИМИР. Бързай, бързай. Дай ми ръка!

ЕСТРАГОН. Отивам си. (Пауза. По-силно.) Отивам си.

ВЛАДИМИР. Всъщност ще успея да стана и сам. (Опитва се да стане, пада отново.) Рано или късно.