Самюъл Бекет - В очакване на Годо

ЕСТРАГОН. Защо?

ВЛАДИМИР. Нали чакаме Годо.

ЕСТРАГОН. Вярно. (Пауза.) Какво да правим?

ПОЦО. Помощ!

ВЛАДИМИР. Да му помогнем ли?

ЕСТРАГОН. Какво трябва да направим?

ВЛАДИМИР. Той иска да стане.

ЕСТРАГОН. Е и?

ВЛАДИМИР. Иска да му помогнем да стане.

ЕСТРАГОН. Добре, да му помогнем. Какво чакаме?

Помагат на Поцо да стане. Отдръпват се. Той пада отново.

ВЛАДИМИР. Трябва да го държим. (Същата игра, Поцо остава прав между двамата, обесен на вратовете им.) Трябва да си възвърне навика да стои в изправено положение. (Към Поцо.) По-добре ли е?

ПОЦО. Кои сте вие?

ВЛАДИМИР. Не ни ли познавате?

ПОЦО. Аз съм сляп.

Мълчание.

ЕСТРАГОН. Може би вижда в бъдещето?

ВЛАДИМИР (към Поцо) . Откога?

ПОЦО. Много добре виждах… но вие приятели ли сте?

ЕСТРАГОН (смеейки се шумно) . Пита дали сме приятели!

ВЛАДИМИР. Не, иска да каже дали сме негови приятели.

ЕСТРАГОН. Е, и какво?

ВЛАДИМИР. Доказателството е, че му помогнахме.

ЕСТРАГОН. Точно така! Щяхме ли да му помогнем, ако не бяхме негови приятели?

ВЛАДИМИР. Може би!

ЕСТРАГОН. Разбира се.

ВЛАДИМИР. Дай да не мъдруваме.

ПОЦО. Да не сте разбойници?

ЕСТРАГОН. Разбойници ли? Имаме ли вид на разбойници?

ВЛАДИМИР. Чакай, той е сляп.

ЕСТРАГОН. Ох, да бе! Наистина. (Пауза.) Поне така казва.

ПОЦО. Не ме напускайте.

ВЛАДИМИР. За това не става дума.

ЕСТРАГОН. Засега.

ПОЦО. Колко е часът?

ЕСТРАГОН (гледайки небето) . Ами…

ВЛАДИМИР. Седем?… Осем?…

ЕСТРАГОН. Зависи от сезона.

ПОЦО. Вечер ли е?

Мълчание. Владимир и Естрагон гледат залязващото слънце.

ЕСТРАГОН. Като че ли се издига обратно.

ВЛАДИМИР. Не е възможно.

ЕСТРАГОН. Да не би да е изгрев?

ВЛАДИМИР. Не говори глупости. Натам е запад.

ЕСТРАГОН. Откъде знаеш?

ПОЦО (изплашен) . Вечер ли сме?

ВЛАДИМИР. Всъщност не се мести.

ЕСТРАГОН. Казвам ти, че се издига.

ПОЦО. Защо не ми отговаряте?

ЕСТРАГОН. Защото не искаме да ви изтърсим някоя глупост.

ВЛАДИМИР (успокоително) . Вечер е, господине, стигнахме до вечерта. Моят приятел се опитва да ме разколебае и трябва да си призная, че наистина успя за миг. Но ненапразно съм изживял този дълъг ден и мога да ви уверя, че той е вече към края на своя репертоар. (Пауза.) Впрочем как се чувствате сега?

ЕСТРАГОН. Колко време още трябва да го крепим? (Те го пускат наполовина и отново го подхващат, като виждат, че ще падне.) Да не сме кариатиди!

ВЛАДИМИР. Казахте, че преди сте имали добро зрение, ако не се лъжа.

ПОЦО. Да, много добро…

Мълчание.

ЕСТРАГОН (с раздразнение) . Карайте, карайте нататък!

ВЛАДИМИР. Остави го на спокойствие. Не виждаш ли, че в момента си спомня щастливите си дни. Memoria praeteritorum bonorum 2 2 Споменът за отминалото щастие (лат.). — Б.пр. (пауза) сигурно е мъчително.

ПОЦО. Да, много добро.

ВЛАДИМИР. Изведнъж ли го загубихте?

ПОЦО. Много добро.

ВЛАДИМИР. Питам ви дали изведнъж сте го загубили.

ПОЦО. Един хубав ден се събудих сляп като съдбата. (Пауза.) Понякога се питам дали още не спя.

ВЛАДИМИР. Кога беше това?

ПОЦО. Не знам.

ВЛАДИМИР. Но не е било по-рано от вчера…

ПОЦО. Не ми задавайте въпроси. Слепците нямат чувство за време. (Пауза.) И нещата, свързани с времето, също не са им ясни.

ВЛАДИМИР. Чудна работа! Бих се заклел в обратното.

ЕСТРАГОН. Отивам си.

ПОЦО. Къде сме?

ВЛАДИМИР. Не знам.

ПОЦО. Не е ли една местност, наречена Дъската?

ВЛАДИМИР. Не я знам.

ПОЦО. Как изглежда?

ВЛАДИМИР (оглежда се) . Не може да се опише. Не прилича на нищо. Няма нищо. Има едно дърво.

ПОЦО. Значи не е Дъската.

ЕСТРАГОН (приведен) . И ти ми говориш за разнообразие.

ПОЦО. Къде ми е слугата?

ВЛАДИМИР. Тук е.