Клайв Луис - Брий и неговото момче

Брий настояваше най-напред да се уговорят къде точно в другия край на Ташбаан ще се срещнат, ако за зла участ се изгубят, докато прекосяват града. Убеждаваше ги колко е добре да изберат Гробниците на древните крале, на границата с пустинята. „Приличат на големи пчелни кошери — обясни той. — Няма начин да не ги забележите. А най-хубавото е, че никой от Калормен не смее да ги приближи, защото смятат, че духове обитават мястото и се страхуват.“ Аравис се притесни да не би там наистина да се навъртат духове, но Брий напомни, че е свободен нарнийски кон и не вярва на подобни калорменски измишльотини. А и Шаста го подкрепи, че не се чувства калорменец и хич не го е грижа за някакви си небивалици за духове и други подобни. Това не отговаряше съвсем на истината. Затова пък доста впечатли Аравис (макар в първия момент да я раздразни) и, естествено, тя също обяви, че няма нищо против духовете. Уговориха се Гробниците да бъдат мястото за срещата им в другия край на Ташбаан и всички сметнаха, че са се справили доста добре. И точно тогава Хуин отбеляза, макар и плахо, че истинският проблем не е къде ще се открият, след като прекосят Ташбаан, а по-скоро — как ще го прекосят.

— Ще уточним утре, мадам — увери я Брий. — Сега е време всички да поспим.

Ала не се оказа толкова лесно за уточняване. Първоначално Аравис предложи да преплуват реката там, където вече излиза от града, и по този начин изобщо да не влизат в Ташбаан. Брий отхвърли идеята по две причини: първо — реката е прекалено широка и Хуин едва ли ще успее да се справи, особено с ездач на гърба. (Самият той смяташе, че ще е прекалено трудно и за него, но не го спомена.) И второ, ще гъмжи от кораби и лодки — така всеки, който види двата коня, плуващи във водата, ще прояви любопитство.

Шаста попита защо да не отидат над града, към извора на реката и да прекосят, където е по-тясно. Но Брий възрази, защото в продължение на километри от двете страни на реката имало толкова градини и летни къщурки, че било изключено да не попаднат на таркаанци и таркаанки, дошли на разходка или увеселение по брега. Всъщност това било най-вероятното място на света да попаднат на някого, който познава Аравис или дори него.

— Ще се предрешим — предложи Шаста.

Хуин плахо подметна, че е най-добре направо да прекосят града от порта до порта, защото най-незабележим си сред тълпата. Но и тя подкрепи идеята да се предрешат. Дори продължи:

— Двете човешки същества ще се облекат в дрипи, за да приличат на селяни или роби. Доспехите на Аравис, нашите седла и такъми ще поставим във вързопи, които ще носим на гръб, а децата ще се правят, че ни водят, и така хората ще ни вземат за прости товарни коне.

— Скъпа ми Хуин — възмути се Аравис, — сякаш е възможно някой да се подведе и да помисли Брий за нещо друго, освен за боен кон, както и да го дегизираме!

— Напълно съм съгласен с Аравис — обади се Брий и леко изправи назад уши.

— Знам, че не е много добър план — съгласи се Хуин, — но според мен това са възможностите ни. А и не сме разчесвани от толкова време, че не приличаме съвсем на себе си, поне аз. Например, ако добре се оплескаме с кал и вървим с наведени глави, сякаш сме изморени и мързеливи, и не вдигаме много високо копита, може и да не ни забележат. А и опашките ни трябва да се подстрижат по-късо, но не спретнато и равно, а някак раздърпано.

— Скъпа мадам! — прекъсна я Брий. — Представяш ли си колко ще ти е неприятно да пристигнеш в подобен вид в Нарния?

— Да — отвърна скромно Хуин (понеже беше много разумна кобила), — но по-важното е да стигнем там.

Никой не хареса особено това предложение, ала в крайна сметка възприеха именно плана на Хуин. Възникнаха и известни неприятности и се наложи да направят онова, което Шаста нарече „кражба“, а Брий — „набег“. Същата нощ взеха от един чифлик наблизо няколко чувала, а на следващата съседен на него остана с по-малко въжета. Стари момчешки дрехи за Аравис купиха честно в едно селце. Шаста се завърна с тях триумфално точно когато се спускаше нощта. Останалите го чакаха сред дърветата в подножието на обрасли с гори хълмове. Всички се чувстваха възбудени — това беше последният хълм по пътя им. От билото му щяха да зърнат Ташбаан.

— Ще ми се вече да сме го прекосили и да сме в безопасност — прошепна Шаста на Хуин.

— О, и на мен — призна кобилата разпалено.

Същата нощ се изкачиха до билото по дърварска пътека. Когато излязоха от гората на върха, пред тях в долината блеснаха хиляди светлини. Шаста нямаше представа как изглежда голям град и се поуплаши. Вечеряха и децата легнаха да поспят, а конете ги събудиха доста рано сутринта.