Крис Удинг - Воалът на господството

— Навярно е така — изтъкна Тсата, — но може би не трябва да го виждаш в толкова черни краски. Поне Различните вече не трябва да се крият. Щастието е относително и бъдещето е по-светло, отколкото беше преди. Това е един хубав край.

Жената поклати глава.

— Не, Тсата. Точно поради тази причина исках да си поговорим. Това е всичко друго, но не и край.

Татуираният мъж отвърна поглед от красивата гледка и я изгледа съсредоточено. Въпреки че бе привикнал към новия й облик, той продължаваше да го смайва със свръхестествения ореол, който й придаваше. Тези очи и тази коса сякаш нашепваха, че е била на места, които никой никога нямаше да опознае.

— Днес чаросплитах — рече Кайку. — За първи път, откакто се завърнах. И узнах нещо, за което Сестрите не са ни казали — нещо, за което не са казали на никого. Чаросплетните китове са си отишли.

Очите на Тсата се разшириха от изумление. Кайку му бе разказвала за гигантските левиатани, но той не разбираше значението им.

— Те са били тук, в чаросплетието, откакто се помним — каза жената. — И винаги са били далечни и недостижими, докато ние не привлякохме вниманието им. Двамата с теб, Тсата, когато унищожихме първия от вещерските камъни в разлома Ксарана. Ала вече ги няма.

— Какво означава това?

— Не зная — въздъхна Кайку. — Но те са оставили нещо след себе си. Нещо в чаросплетието. Някаква конструкция, шарка… — тя се запъна. — Не мога да го опиша. Неразбираемо е. Но е действащо.

— Действащо?

— Представи си отронен лист, който пада върху повърхността на застинало езеро и върхът му докосва водата. Езерото е чаросплетието, а това нещо разпраща вълнички по повърхността му. Вълничките се разпространяват все по-надалеч и все по-нашироко, далеч отвъд границата, която не смеем да преминем.

Ткиуратецът се намръщи. Винаги се бе затруднявал да следва мисълта на Кайку, когато му говореше за чаросплетието, дори и когато опростяваше нещата с аналогии.

— И какво е според теб? — попита той, чувствайки се абсолютен невежа.

— Това е фар , Тсата! — възкликна младата жена, след което сведе поглед към залива и понижи глас: — Може би изпълнява и финкции на послание, макар че ако това е така, съм сигурна, че никой от нас не може да го разчете. Но вълничките в езерото привличат вниманието на рибите, които плуват там.

— Кайку, все още не мога да разбера накъде биеш.

— Искам да кажа, че тази война няма да се запомни като битка за Империята — въздъхна събеседничката му. — Тя ще остане в историята като времето, когато сме пораснали. Нашият конфликт привлече вниманието на по-грандиозни създания, отколкото можехме да си представим. Ксхианг Ксхи разказа на Лусия как влиянието на Арикарат ни е променило. Забъркахме се със сили, чиято природа е неведома за нас, дълго преди да е дошло времето за това. Разкъсахме воала на господството прекалено рано — когато сме още деца. — Погледът й срещна този на Тсата. — И така огласихме присъствието си.

— На кого?

— На тези, които обитават недостъпните за нас пространства. Може да мине ден, година, хиляда години или повече; но рано или късно нещо ще дойде да ни види. — Тя сведе очи към земята. — А какво ще ни донесе това — дали блаженство или бедствие, — не мога да кажа.

Татуираният мъж я наблюдаваше безмълвно. Той не вярваше в боговете, ала знаеше достатъчно, за да таи уважение към незримия свят отвъд човешките сетива. Думите на Кайку го накараха да потръпне от внезапен страх, чиято същност не можеше да бъде определена.

Внезапно младата жена се засмя.

— Чуй обаче какво ще ти кажа. Бъдещето е светло , поне за известно време, и това ми е напълно достатъчно. Кайлин може да почака, Сестрите могат да почакат, Империята може да почака. Може би ще зарежа всичко това, а може и да се надигна срещу него; но не и днес.

Тсата почувства как също се усмихва, заразен от примера й.

— Има нещо, за което искам да те попитам — рече тя. — Налага се да свърша още една работа. Трябва да замина на изток — към гората Юна, — и да отида до един храм на Еню, който се издига на северния бряг на Керин. Наблизо има свещена горичка, където някога дадох обет пред Оча и семейството си. Искам да се върна там, да му отправя благодарността си и да кажа на близките си, че вече могат да почиват в мир. — Тя докосна китката му, а очите й отново грейнаха. — Ела с мен.

— Ще дойда — каза Тсата без капка колебание. В следващия миг обаче лицето му помръкна и Кайку внезапно се разтревожи.