Крис Удинг - Воалът на господството

— Това е Кайку — рече единствената издънка на рода Коли.

Жената до нея кимна. Беше висока и бледа, с дълги кости, а лицето й носеше тесните и остри черти на жителите на Новоземие. Бе облечена в синьо-бяла лятна роба, а цялата й коса бе сплетена на плитки съобразно онази североизточна мода, която така и не успя да се наложи в западната част на континента. Стройната й фигура излъчваше хладна елегантност и красота.

— Остави ни насаме, моля те — каза непознатата.

Мишани се съгласи, без да осъзнава защо. Появата на тази чужденка в толкова ранен час бе доста необикновена; същото се отнасяше и за историята й. Тя беше лечителка, която бе чула за тежката съдба на Кайку и бе дошла да й помогне. Беше пристигнала с теглена от манкстуа каруца, заедно с двете си деца — син и дъщеря близнаци на около шест жътви. В момента те си играеха с децата на слугите в голямата градина, която се простираше до самия ръб на скалата, наглеждани от камериерките.

Молбата на непознатата се стори малко подозрителна на Мишани, но тя не можеше да се сети за нито една причина, поради която някой да нарани Кайку. И въпреки че за нищо на света нямаше да си го признае пред себе си, почти се надяваше някой да го стори. Да сложи край на това вегетиране и да я остави на грижите на Омеча щеше да е върховна проява на милосърдие.

Когато Мишани излезе, лечителката се доближи до Кайку и коленичи до нея. Бузата на спящата жена бе обляна в златисто от лъчите на утринното слънце, изражението й бе спокойно и отпуснато, а устните й — полуотворени. Непознатата се загледа в нея.

— Казват, че си се изгубила, Кайку — прошепна тя. — Че съзнанието ти скита далеч от тялото ти и не може да намери пътя към дома. — Лечителката докосна бузата на спящата жена и я погали нежно. — През всичките тези години аз носех частица от теб, а ти носеше частица от мен. Навярно това ще ти помогне.

Тя се наведе, допря устни до тези на Кайку и издиша. След миг дъхът й вече не беше просто дъх, а се превърна в блещукащ енергиен поток, който бликна между двете жени, извирайки от устата на едната и вливайки се в гърдите на другата. Този загадъчен процес продължи няколко минути — по-дълго, отколкото дробовете им можеха да издържат без въздух, — и накрая Асара се отдръпна назад, целувайки нежно устните на Кайку.

Кайку продължи да спи. Нейде зад прозореца звънтеше радостен детски смях.

— Чуваш ли ги, Кайку? — попита Асара. — Изглежда, децата ми растат доста бързо. Скоро ще пораснат, а аз ще стана баба. Мисля, че в това няма нищо лошо. Все пак не съм далеч от първия си век. — Тя се усмихна тъжно, без да откъсва очи от жената, която някога беше познавала. Навярно дори я бе обичала. Не можеше да каже.

Накрая мнимата лечителка се изправи.

— Трябва да ти благодаря за тях, Кайку — промълви. — Ти им даде живот.

Мишани нагости чужденката и двете си поговориха за далечните степи на Новоземие. Тя си тръгна в ранния следобед, взимайки децата си със себе си.

По-късно през същия ден Кайку припадна.

Това се случи малко преди залез слънце, докато се разхождаше с Тсата. Тежкият зной на деня бе отстъпил пред галещата топлота на вечерта, а нежният бриз носеше свежестта и прохладата на океана. Вървяха по пътечката, виеща се по скалния ръб и понеже Кайку не отговаряше, ткиуратецът й говореше за поселището им и хората, които живееха там. Честите монолози бяха шлифовали разказваческите му умения и той представяше дори най-обикновените случки по изключително занимателен начин, ала май само той се забавляваше.

Татуираният мъж тъкмо разказваше един анекдот, когато спътницата му изведнъж се строполи на земята. Тсата беше толкова изненадан, че дори не можа да я улови. Той веднага се наведе и разтърси леко раменете й, но Кайку не реагира; мускулите й бяха съвършено отпуснати, а главата й бе клюмнала. Ткиуратецът се огледа наоколо, но наблизо нямаше никого, а тумбестият силует на къщата на рода Коли се намираше доста далеч. Явно трябваше да я пренесе до там.

Вдигна я с лекота. Главата й увисна, а бялата й коса, която бе станала доста по-дълга от деня, в който бе изгубила цвета си, се разпиля надолу. Тсата я нагласи така, че главата й да се подпре на рамото му, и тъкмо щеше да поеме към къщата, когато се случи нещо странно.

Кайку обви ръце около него като дете, което се притиска към майка си, и го прегърна силно.

Трябваше му само миг да осъзнае какво бе направила и какво можеше да означава тази прегръдка. Татуираният мъж застина неподвижно, без да смее да направи и крачка напред, за да не развали този безценен миг, да не разруши крехката възможност, която накара сърцето му да забие като обезумяло.