Крис Удинг - Воалът на господството

— Кайку? — попита той с дрезгав глас. Имаше чувството, че езикът му тежи цял тон.

Тя го прегърна по-силно, притискайки лице в рамото му.

— Кайку?

В същия миг тялото й започна да се тресе, а от гърлото й се дочуха едва доловими звуци. Тсата имаше чувството, че сърцето му ще се пръсне.

Тя ридаеше и след малко ткиуратецът също заплака, но неговите сълзи бяха сълзи на неописуема радост.

Възстановяването на Кайку се развиваше с феноменална бързина. Въпреки че през първите няколко дни тя беше доста боязлива и се стряскаше от по-силните шумове и резките движения, всички около нея имаха впечатлението, че просто се е събудила от някакъв дълбок сън. Съзнанието й беше замъглено, но бързо се проясняваше; и макар че Тсата, Мишани и всички обитатели на ткиуратското поселище не можеха да си намерят място от радост, се стараеха да не я натоварват много с посещенията си.

След по-малко от седмица все едно нищо не се беше случило. Спомените й за скиталчеството сред безкрая на златистите нишки й изглеждаха като някаква далечна реалност, която бе наблюдавала, но в която не бе взела участие, и единственият й спомен за това време беше снежнобялата й коса и тъмно пурпурните й очи, които не възвърнаха предишния си цвят, след като всичко друго се бе нормализирало.

Кайку не беше в състояние да обясни какво се бе случило с нея по време на отсъствието й. Спомняше си единствено това, че се бе изгубила и полагаше всички усилия да намери Йору и портата към Полята на Омеча. Бе изгубила всякаква представа за времето — всичко се свеждаше до безкрайни мигове на несигурност, проблясващи между едно състояние и друго. Сетне бе усетила нещо, което й бе познато — някой , който й бе познат — и сред необятната вселена на златистите нишки бе лумнал ярък пламък, който я притегли към себе си като пеперуда към пламъка на свещ.

Мишани й разказа за лечителката от Новоземие, но Кайку не можеше да хвърли никаква светлина по въпроса, ето защо сметнаха случилото се като благословия от боговете. Слугите вече бяха започнали да вярват, че Кайку е била посетена от самата Еню — че богинята на природата бе дошла да възнагради тази, която я беше спасила от чаросплетниците. Други смятаха ледената й красота за знак, че е благословена от Иридима, лунната богиня, която й беше благодарна, задето бе погубила нейния брат Арикарат.

Кайку не знаеше коя от тези догадки бе вярна и дали изобщо някоя от тях отговаряше на истината. Нейде дълбоко вътре в нея, където разумът и логиката нямаха власт, тя таеше мрачни подозрения, че нещата далеч не бяха такива, каквито изглеждаха.

Една вечер тя подири Тсата и го намери на мястото, където бе дошла на себе си, загледан в океана.

Въздухът бе натежал от лепкавия зной. Водите на залива Матакса изглеждаха червени, а сянката на скалата се протягаше до големите варовикови острови в началото на залива. Подножията им бяха по-тесни от разлятите им върхове и те приличаха на гигантски гъби, обрасли с гъста растителност. В небето се рееха кривоклюни, които грачеха един на друг и наблюдаваха лениво гемиите и риболовните лодки под тях.

— Липсва ли ти родината? — попита Кайку, когато се приближи до ткиуратеца.

— Понякога — отвърна той. — Днес ми липсва. — Той се обърна към нея. — Искаш ли утре да дойдеш с мен в поселището ни? Мнозина от сънародниците ми не са те виждали след възстановяването ти и много ще се зарадват.

Белокосата жена се усмихна.

— За мен ще бъде чест — рече тя.

Те постояха безмълвно един до друг, загледани в птиците, които се рееха в далечината, наслаждавайки се на взаимната си компания.

— Мишани ми каза много неща — каза накрая Кайку. — Какво се е случило в Сарамир по време на отсъствието ми.

— И това те тревожи — допълни ткиуратецът.

Младата жена кимна и отметна косата от лицето си.

— Какво направихме, Тсата? — попита тя. — Какво постигнахме в крайна сметка?

— Спряхме чаросплетниците — отвърна той, но гласът му изобщо не прозвуча убедително. Кайку знаеше, че и той изпитва същите съмнения като нея.

— Ала не променихме нищо — изтъкна младата жена. — Не научихме нищо. Просто върнахме календара малко назад. Чаросплетниците все още са тук, само че имат по-приятен облик. Също като тях, някой ден Сестрите ще решат, че нямат никаква нужда от благородниците, които, от друга страна, не могат без тях. Империята оцеля, но… — Кайку направи кратка пауза. — След всичките тези години на смърт и разруха единственият победител е Кайлин. Не мога да се отърся от чувството, че всички ние допринесохме за осъществяването на нейните планове.