Робърт Дохърти - Зона 51 - Легендата

Когато най-сетне отново излязоха в открито море, Сянката на Аспасия се изправи на носа на кораба и остави на соления вятър да брули лицето му. Очакваше го дълго пътуване до Англия. Не за първи път през продължителното си съществувание проклинаше Наблюдателите. Но макар да не го осъзнаваше, до известна степен гневът му се разпалваше от тайната му омраза към неговия създател и мисълта, че е само негово оръдие.

Сянката на Аспасия свали Ка-огърлицата от шията си и я надвеси над тъмните води на морето. Още докато го правеше, осъзна безсмислието на този жест. Дори да не се завърне в определения срок, машината в планината Синай щеше автоматично да регенерира друга Сянка и да въведе в нея цялата информация до последните му спомени преди заминаването. Тялото и умът му щяха да умрат, но той отново щеше да бъде възкресен и изпратен да довърши мисията.

Някой ден, обеща си Сянката на Аспасия, някой ден щеше да бъде свободен. Може би сред назряващите събития ще открие начин да се отърве от тази ужасна личност, с която бе съединена душата му.

Тинтейджъл

Изправен върху най-високата кула на замъка, Артур разглеждаше безстрастно лицето на крал Утер. Но кралят не отвръщаше на погледа му поради простата причина, че очите му бяха изкълвани от лешоядите, които от една седмица си правеха пиршество с набитата му на кол глава. Утер вече беше само една изсъхнала глава на кулата, а крал на Корнуел сега бе Артур.

След като се приземи с Чи Ю, Артур излезе от търбуха на металното чудовище с целия блясък на бойната си броня. Стискаше в ръка меч, който — макар и да не бе така могъщ като Екскалибур — също бе аирлианска изработка и далеч надхвърляше най-доброто, с което хората от тази епоха можеха да се похвалят. Но Артур не възнамеряваше да се уповава на силата на оръжието, за да вземе властта — страхът вършеше далеч по-добра работа. Той знаеше, че драконът е бил видян от всички, които се намираха в околностите на замъка, и бе оставил на хората една нощ в страхове и догадки.

На следващата сутрин отново се приближи с Чи Ю към замъка и описа един кръг над него. Гледката бе впечатляваща и когато извика на стражите да отворят портите, те се завтекоха мигновено.

Измина една седмица преди Утер да събере кураж и да предизвика Артур на бой. Стълкновението продължи по-малко от две секунди и главата на краля се раздели с тялото му. Артур се провъзгласи за новия крал. Той превключи Чи Ю на автопилот и го прати на един безлюден остров, който бе открил по време на разузнавателния си полет.

Останал сам на кулата, високо над всички останали, Артур извади от джоба си малка черна сфера. Той включи устройството и надзърна в миниатюрното екранче. Екскалибур, както се виждаше от мигащия индикатор, се приближаваше към него. Артур се бе отказал от идеята да се приземи на мястото, където се съхраняваше Екскалибур, и да го отнеме от приносителя му. Не за това бе програмиран. Очакваха го и други важни задачи, освен откриването на меча — трябваше да намери и Граала. Освен това рано или късно в околностите щеше да се появи Сянката на Аспасия.

Наметалото на Мерлин беше изцапано с кал, а косата му — покрита с прах. Той беше гладен, уморен и великолепният меч, който в началото му се струваше толкова лек, сега бе непосилна тежест, която притискаше към гърдите си.

Той изкатери билото на хълма и видя едновременно две неща. В далечината беше океанът, чиито вълни се блъскаха разпенени в каменистия бряг под скалата със замъка Тинтейджъл. На върха на замъка се вееше знаме — червено, с изрисуван върху него дракон.

Но това, което привлече вниманието му, бе движение наблизо. Отряд рицари в метални ризници препускаше по пътя към него. Мерлин отстъпи встрани, за да им стори място, но конникът, който яздеше отпред, облечен в сияеща броня, дръпна юздите на коня и спря. Той повдигна бавно наочника и втренчи в него хладните си яркосини очи.

— Ти ли си този, който носи меча?

Това не беше въпрос. Мерлин падна на колене и протегна Екскалибур. Щом рицарят знаеше всичко, мечът несъмнено бе предназначен за него.

— Кралю мой!

— Аз съм Артур — отвърна рицарят. Той слезе от коня, пресегна се и измъкна Екскалибур от ножницата. Наведе се напред и опря острието му в шията на Мерлин. — Къде е Граалът?

Мерлин преглътна уплашено, усещайки хладната стомана върху кожата си.

— На сигурно място, милорд.

— Къде е Граалът?

Мерлин надзърна в очите на рицаря, но не видя там нито състрадание, нито човешка топлина. Завладян от отчаяние, той изведнъж осъзна, че е допуснал огромна грешка. Затвори очи, трескаво обмисляйки отговора си. Сетне отново погледна рицаря.