Робърт Дохърти - Зона 51 - Легендата

Стоунхендж

Гуалкмай изруга и скочи от цилиндъра направо на студения под.

— Сега пък какво има? — попита той Донхад, която вече бе в пилотското кресло и проверяваше в компютъра.

— Някой е освободил ключа на Главния страж — рече Донхад.

— Да не го е изнесъл от Авалон?

— Не — отвърна Донхад, докато четеше трескаво съобщенията. — Все още е в Авалон.

— Проклети Наблюдатели! — промърмори Гуалкмай и посегна към облеклото и оръжието си.

Донхад плъзна пръсти над хексагоните и се намръщи.

— От Циан Лин е било пратено съобщение до Онези, които чакат .

— И какво? — попита Гуалкмай, докато си нагласяше колана с меча.

— В съобщението се казва „Драконът идва.“

— Така ли? — Гуалкмай спря и я погледна.

— Точно така.

— И какво, по дяволите, означава това?

— Имам лошото предчувствие, че скоро ще узнаем — отвърна Донхад и се надигна от креслото.

Циан Ли

Той беше Сянката на Артад, но не толкова съвършена Сянка на своя господар, каквато бе Сянката на Аспасия. От Онези, които чакат , Цан Чи бе събрал известна информация за страната, която сега наричаха Англия и където се намираше щабът на Наблюдателите. На базата на тези сведения той бе прекроил личността на съществото така, че да съдържа матрицата на Артад и същевременно да бъде напълно пригодено за живота в страната, където предстоеше да отиде.

— Артур! — произнесе Цан Чи.

Съществото вдигна клепачи и го погледна с кървавочервените си очи.

— Да?

Цан Чи му показа две прозрачни ципи, които излъчваха едва забележимо синкаво сияние.

— Ще ти ги сложа.

Артур остана неподвижен, докато Цан Чи му поставяше на очите аирлианския вариант на контактни лещи. След минута очите на Артур вече бяха съвсем човешки, макар и неестествено яркосини.

— Последвай ме — нареди Цан Чи.

Артур безмълвно тръгна след него. Минаха покрай помещението със стража компютър и влязоха в просторна подземна зала. Таванът й се придържаше от извити подпори от черен метал, а по пода бяха подредени множество различни по големина, но също черни контейнери. Цан Чи отведе Артур при един от тях и натисна копче на малкото табло на стената. Чу се свистене и стената плавно се отмести встрани.

В контейнера бе свит като в гнездо блестящ метален дракон. Беше дълъг десет метра и широк пет, имаше къси масивни криле и дълга извита шия, която завършваше със змийска глава. Червените сияещи очи допълваха зловещия вид.

— Това е Чи Ю — обяви Цан Чи.

Артур го погледна объркан.

— С него ще отлетиш за Англия. Искам да кажа, в търбуха на чудовището. — Цан Чи се усмихна, припомнил си нещо. — На времето Ши Хуанчжоу така победи враговете си. Сега ти ще го използваш, за да сразиш твоите.

Планината Синай

Сянката на Аспасия бе събрал петдесетте най-добри Водачи, за да го придружават по време на пътуването му до Англия и да се превърнат в ядро на малка армия, ако се наложеше да събере такава. Не за първи път се отправяше към Англия и затова бе добре запознат с трудностите, които му предстоеше да преодолее заради примитивните транспортни възможности на хората. В началото бе решил да използва летящата чиния, която бе скрил във вътрешността на планината Синай, но после се отказа. Пазеше я за извънредни случаи, а този не беше такъв.

Призори малкият керван се отдалечи от планината Синай и навлезе в пустинята. Отправи се на северозапад, към Александрия, където често можеха да се открият кораби, пресичащи Средиземно море.

Стоунхендж

Щом се подаде през отвора в каменната плоча в центъра на Стоунхендж, Донхад осъзна, че нещо не е наред. Навън беше нощ, но районът бе ярко осветен от стотици факли и няколко големи огньове. Изправените каменни блокове бяха заобиколени от подредени в кръг бели роби, които бяха подхванали монотонна песен. Но песента им секна щом забелязаха изникналите от централния камък мъж и жена.

— Лоша работа! — промърмори Гуалкмай и ръката му неволно се премести върху дръжката на меча. За негова изненада Донхад вдигна ръце и извика на техния роден език:

— Зная, че не можете да ме разберете. Тъкмо затова използвам този език.

Гуалкмай я погледна така, сякаш си е изгубила ума.

— Прави, каквото правя аз — продължи тя, очевидно обръщайки се към единствения присъстващ, който можеше да я разбере — Гуалкмай. — Трябва да ги накараме да повярват, че сме част от онова, пред което се прекланят.

Но не се получи точно така. Една жена изпищя уплашено и сред тълпата настъпи паника. Хората от първите редици се обърнаха и започнаха да разблъскват застаналите зад тях. Само след броени минути нямаше жива душа в радиус от неколкостотин метра наоколо.