Робърт Дохърти - Зона 51 - Легендата

Половин дузина трепкащи свещи озаряваха помещението и го изпълваха с миризмата на разтопен восък. Човекът, който седеше до масата, бе загърнал мършавите си рамене с одеяло. Беше едва трийсетгодишен, но животът в подземията бе оставил неумолим отпечатък върху тялото и лицето му. По скулите му премина нервен тик, докато прелистваше с разтреперани ръце книжата, разпилени на дървената маса пред него.

Четенето бе основното му занимание. Покрай стените на пещерата бяха подредени рафтове, натъпкани с документи — от папирусови свитъци до разръфани тефтери. Доклади от различни краища на света, изписани на всевъзможни езици, които мъжът познаваше добре.

Името му беше Мерлин. Беше прекарал детството си в едно мочурище недалеч оттук само с майка си. Един ден, когато бе на дванайсет, в колибата се появи баща му, когото не бе виждал досега. Той отведе Мерлин със себе си в една пещера и му каза, че ще бъде новият Наблюдател на Авалон, една особено важна служба.

Мерлин не беше впечатлен нито от баща си, нито от службата.

Докато не откри стаята с книжата.

Баща му бе умрял по-малко от година след като го доведе в Авалон. Мерлин го погреба на един от склоновете на хълма, където бяха подредени гробовете на предишните Наблюдатели. Вече знаеше, че един ден и неговият гроб ще се нареди до техните.

Мерлин прегледа отново документа, изписан със старорунически знаци. В него се разказваше за Първата сбирка и за решението да се наблюдават аирлианците и техните слуги. Бяха изминали много години, откакто последният доклад на Наблюдател бе достигнал до Авалон — много преди времето на Мерлин и дори на баща му.

Докато четеше за Атлантида, Мерлин само клатеше глава от почуда. Не можеше да си представи онзи великолепен град и живота в него. В Англия малцина надживяваха трийсетте, гладът и болестите бяха повсеместни. Закони нямаше, животът на селяците бе ограничен в пределите на техните малки селца и нивички. Мерлин започваше да си мисли, че човечеството няма никаква полза от това „наблюдение“. Изглежда дори римляните бяха създали по-добър свят от този, в който живееха неговите сънародници. От време на време някъде из острова се появяваше силен владетел, който успяваше да обедини поданиците си и да им осигури известен просперитет, но след смъртта му колелото се завърташе обратно.

Мерлин плъзна изцапания си с мастило пръст по редовете и беззвучно замърда с устни. Граалът! Беше чел за него в множество ръкописи. Чудодейна реликва, която предлага вечен живот. Оставена тук, в Авалон. Неведнъж го бе държал в ръцете си. Но според доклада на Йосиф Ариматейски, който го бе донесъл в Авалон преди много години, Граалът не може да бъде използван без два специални камъка, които обаче изчезнали безследно.

А не биваше да забравя и меча. Мерлин минаваше всеки ден покрай него, когато пресичаше кристалната пещера. Още една великолепна реликва. Баща му се бе постарал да му втълпи, че не бива да го докосва при никакви обстоятелства. Но така и не му бе обяснил причината. В меча се крие огромна сила, все това повтаряше постоянно. Мерлин се бе досетил, че дори баща му не знае за каква сила става въпрос. Все пак старецът му бе обяснил, че тази сила може да се съсредоточи само в ръцете на един човек, също както мечът е оръжие за един.

Мерлин прелисти книжата пред себе си, докато стигна до един пергамент, който неизменно предизвикваше огромно вълнение в душата му. Няколко строфи за пореден път приковаха вниманието му:

Не беше съвсем ясно кой е написал тези редове. Съдейки по езика, на който бяха написани, и общия вид на пергамента, документът датираше отпреди триста години.

Една от свещите угасна. Мерлин се надигна бавно, протегна се и отново се наведе над масата. Той взе една от горящите свещи и напусна стаята, куцукайки. Свърна в тунела, който водеше към голямата пещера. Светлината на свещта се увеличи хилядократно, отразявана в кристалните стени на пещерата.

В средата на помещението от пода стърчеше червен кристал, от който се подаваше Екскалибур, прибран в своята ножница. Както бе правил много пъти досега, Мерлин докосна с ръка дръжката. Почувства познатите странни тръпки, които преминаха през пръстите му и продължиха нагоре към рамото и после към гърдите.

Цар между хората.

По бузата му се търкулна сълза. Мерлин нямаше син. Вече нямаше. Само преди седмица бе получил писмо от малкото селце, където живееха жена му и синът му. Синът му бил мъртъв, това бе всичко, което успя да разчете сред разкривените драскулки в писмото, оставено от жена му.