Робърт Дохърти - Зона 51 - Легендата

Стената се разцепи и надзирателят извика на робите да спрат тарана. Измъкнаха го от образувалия се отвор, а през това време лъконосците отново опънаха тетивите. Някои от тях дори пуснаха стрели към отвора, очаквайки оттам всеки момент да наизлязат защитници, но и този път зад стените нямаше никакъв отговор.

Гуалкмай стоеше между онези, които щяха първи да влязат в крепостта.

Донхад се стараеше да не прави подозрителни движения, докато извръщаше бавно глава, за да види кой е зад нея. Виждаше само загърната в черно наметало фигура със спусната качулка.

— Кой си ти? — попита тя.

— Името ми е Вампир. Срещали сме се и преди. Сигурно си спомняш.

Римляните нахлуха през отвора, размахали над главите си мечове. Гуалкмай бе сред тях, стиснал своя меч в ръка. Потта покриваше на едри капки челото му и се стичаше на ручейчета надолу. Той се блъсна във войника пред него и закова на място — атаката внезапно бе спряла, а и не се чуваше никакъв шум от бой. Гуалкмай си проправи път с лакти и се надигна да види кое е спряло щурма на римляните.

Дворът на крепостта бе покрит с трупове. Бяха подредени по двойки, или тройки — мъже, жени, деца, цели семейства. Прегърнати, издъхнали заедно в локви от кръв.

— Марс да ни е на помощ! — прошепна някой наблизо.

Гуалкмай избърса потта от челото си. Изведнъж осъзна, че му е трудно да диша. Спомни си, че бе виждал и друг път подобна сцена. Така бе изгубил семейството си.

— Какво искаш?

— Не се тревожи — рече Вампир и прибра кинжала. — Ти ме спаси, дължа ти живота си.

— Какво искаш? — повтори Донхад.

— Граалът там горе ли е?

Донхад се поколеба. Вампир отново опря кинжала в гърба й.

— Кажи ми! — настоя той.

— Не.

— Лъжеш! Иначе нямаше да си тук.

Донхад изстена от болка, когато острието на кинжала проникна в плътта й вляво от гръбначния стълб. Вампир завъртя острието, разкъсвайки сухожилията. Донхад се свлече на колене. От раната в гърба й шуртеше кръв.

— Нали каза, че ми дължиш живота си?

— Излъгах.

Гуалкмай слизаше слепешката по платформата, без да обръща внимание на околните. Не беше сам, имаше и други войници, които крачеха около него и само клатеха глава, когато други се опитваха да разберат какво се е случило. Той стигна подножието на платформата и се отправи към мястото, където трябваше да го чака Донхад.

Изведнъж я зърна да лежи в локва кръв и забрави за видяното в крепостта. Той изтича и падна на колене до нея.

— Какво се е случило?

— Вампир — прошепна тя. — Промуши ме в гърба.

Гуалкмай плъзна ръка по гърба й да прецени раната. Притисна я, за да спре кръвта.

— Граалът? — попита Донхад, стиснала зъби.

Гуалкмай поклати глава.

— Горе има само смърт.

— И тук също — рече Донхад и затвори очи.

— Бих могъл… — поде Гуалкмай, но тя поклати глава.

— Вземи огърлицата ми и тръгвай.

Сянката на Аспасия осъзна, че нещо не е наред, щом не срещнаха съпротива при изтеглянето на тарана. Но когато забеляза двамата непознати и Неживия да се навъртат из околностите, реши, че е време за действие. Той изтича нагоре по платформата, посрещнат от смутените коментари на легионерите, които слизаха.

Сянката на Аспасия прескочи съборените камъни в подножието на стената и се провря през процепа. В мига, когато се озова в двора на крепостта, разбра какво се е случило.

Всички защитници бяха мъртви. Вяха се самоубили преди падането на крепостта.

Флавий стоеше недалеч от него и по изражението на лицето му Сянката на Аспасия осъзна, че макар и по свой начин, юдеите бяха извоювали последна победа над римляните.

Освен това той вече знаеше със сигурност, че Граалът не е тук. Никога нямаше да постъпят така, ако го пазеха. Интересното бе, че двамата странници и Вампир също бяха решили, че ще го намерят зад стените на крепостта.

Въпросът беше у кого е?

Йосиф Ариматейски бе уморен. Уморен до смърт. Пътуваше вече две години. Но ето че най-сетне дъното на малкия кораб остърга брега до крайната цел. Островът, където се намираше щабът на уаджетите . Един от моряците, на които бе платил да го прекарат през канала, му помогна да слезе.

Йосиф преметна през рамо захабена кожена чанта, която прикрепяше с ръка. Само на двеста метра по-нататък по брега имаше рибарско селце, откъдето вече бързаха неколцина любопитни жители.

Йосиф изчака да се приближат и им показа една златна монета.

— Можете ли да ме отведете в Авалон?

521 г.сл.Хр., Авалон