Дийн Кунц - Единственият оцелял

Без да отговори, хлапакът тръгна към вратата, като тропаше със сандалите по плочките на тоалетната.

— Ти взимаш моите десет долара, но ако не се върнеш — предупреди го Джо, — ще те намеря и ще ти хвърля един пердах.

— О’кей, разбрах — каза презрително момчето и изчезна.

Джо се върна при ръждясалите мивки и отново изми ръцете си, за да не изглежда, че се бави умишлено.

Трима младежи, всичките на около двайсет години, се бяха събрали и наблюдаваха полусмачканата хлебарка, която продължаваше да пълзи в кръг по пода на тоалетната. Тримата държаха пачки долари и се обзалагаха с каква скорост ще направи всяка обиколка.

Джо се наведе над мивката и наплиска лицето си със студена вода. Водата имаше стипчив вкус и миришеше на хлор, но всяко усещане за чистота, което препаратът даваше, се неутрализираше от смрад, идваща от открития отводнителен канал.

Сградата не се проветряваше добре. Застоялият въздух беше no-горещ от въздуха навън и беше пропит със смрад на урина, пот и дезинфекционни средства и тази воня беше толкова силна, че беше започнало да му се гади.

Изглежда, че на момчето му беше необходимо повече време.

Джо се наплиска още веднъж с вода и се втренчи в напуканото огледало. Независимо от тена, който беше добил през последния час, не изглеждаше добре. Очите му бяха сиви, каквито винаги са били. Някога обаче те бяха яркосиви като лъскава стомана или индулиновосиньо, а сега бяха пепеляви и бялото им беше кръвясало.

Междувременно към обзалагащите се за хлебарката се беше присъединил четвърти. Беше на около петдесет и пет, трийсетина години по-стар от другите, но се опитваше да бъде един от тях, като не им отстъпваше в ентусиазма, с който те проявяваха безсмислена жестокост. Комарджиите пречеха на хората, които влизаха и излизаха. Те ставаха все по-буйни, като се смееха на конвулсивните движения на буболечката и я окуражаваха, сякаш се провеждаше конно надбягване:

— Давай! Давай!

Те шумно спореха дали нейните потрепващи пипалца бяха част от системата й за ориентация или средства, с които откриваше миризмата на храна и други хлебарки, нетърпеливи да се съвкупляват.

Като се опитваше да заглуши гласовете на шумната компания, Джо се погледна в огледалото, като се питаше какви бяха неговите мотиви, когато изпрати момчето да открие мъжете с хавайските ризи. Ако те провеждаха полицейско наблюдение, вероятно го бяха сбъркали с някой друг. Скоро щяха да открият грешката си и никога повече нямаше да ги види. Нямаше основателна причина да се изправи срещу тях или да събира информация за тях.

Беше дошъл на плажа, за да се подготви за посещението си на гробищата. Имаше нужда да се подчини на вечния ритъм на безкрайния океан, който, подобно на вълните, които заглаждаха скалите, притъпяваше острите ръбове на безпокойството, което го беше обзело, отстраняваше отломките в неговото сърце. Океанът му казваше, че животът е само една безсмислена механика и равнодушни движения подобни на приливите и отливите. Навяваше му безнадеждност, която утихваше именно защото жестоко го смиряваше. Имаше нужда и от още една бира, дори две, за да запази в себе това, което чувстваше, да задържи в себе си поуката, която му даваше океанът, когато се отправи през града към гробищата.

Не искаше нищо да отвлича вниманието му. Нито пък изпитваше необходимост да предприеме нещо. Не се нуждаеше и от някаква мистерия. За него животът бе загубил цялата си тайнственост същата тази нощ, когато беше загубил и смисъла си: на една тиха поляна в Колорадо, ударена от внезапен гръм и огън.

Чу се шляпане на сандали по плочките: момчето се връщаше, за да получи останалите двайсет долара.

— Не видях никакъв висок човек със зелена риза, но другият е отвън, сигурен съм, припича на слънце плешивото си теме.

Няколко от комарджиите триумфално изкрещяха зад Джо. Другите пуфтяха, докато умиращата хлебарка направи още един кръг може би с няколко секунди по-бързо или може би по-бавно от времето на предишната си обиколка.

Обзето от любопитство, момчето проточи шия, за да види какво става.

— Къде? — попита Джо, докато вадеше двайсетачката от портмонето си.

Докато все още се опитваше да погледне между телата на наредилите се в кръг комарджии, момчето каза:

— Има една палма, до нея две сгъваеми маси на пясъка, където група от тези странни корейци играят шах, може би на около 18–25 метра оттук.

— Погледни ме — каза Джо.

Разсеяно от състезанието, момчето каза: