Дийн Кунц - Единственият оцелял

Другият каза:

— Те са на сто и петдесет метра на юг оттук, близо до кулата на спасителите. Двама виетнамци с хавайски ризи, приличащи на свещеници в отпуск.

— Единият има бинокъл, а другият — радиостанция.

Объркан, Джо сложи отново слънчевите си очила и каза:

— Благодаря.

— Ей, човече — каза дългокосият, — правим го като за приятел. Мразим тези самодоволни глупаци.

С нихилистична язвителност, която звучеше абсурдно, защото идваше от млад човек, другото момче каза:

— Майната й на системата.

Момчетата се отдалечиха и продължиха да вървят на юг по плажа, като заглеждаха момичетата. Джо така и не можа да види добре лицата им.

Няколко минути по-късно, след като изпи първата си бира, той се обърна, отвори капака на хладилната чанта, сложи вътре празната кутия и погледна равнодушно назад към брега. Двама мъже с хавайски ризи стояха в сянката на кулата на спасителите.

По-високият от двамата, облечен с риза в преобладаващо зелено и бели памучни панталони, наблюдаваше Джо през бинокъл. Тъй като внимаваше да не бъде забелязан, той хладнокръвно обърна бинокъла си на юг, сякаш не се интересуваше от Джо, а от група тийнейджърки по бикини.

По-дребният мъж носеше риза в червено и оранжево, и жълтеникавокафяви панталони с навити маншети. Беше бос, а обувките и чорапите си държеше в ръка.

В другата ръка, която беше отпусната надолу, държеше някакъв предмет, който можеше да е или малко радио, или касетофон с компактдисково устройство. Не беше изключено да е радиостанция.

Високият беше много почернял, с руса коса, избеляла от слънцето, а по-ниският беше със светла кожа — нещо нехарактерно за плажовете.

Джо отвори още една бира и докато поглъщаше ароматната и пенлива течност, която се лееше от кутията, отново се обърна към океана.

Макар че никой от двамата мъже не приличаше на човек, който е напуснал къщата си тази сутрин с намерението да отиде на плаж, те не изглеждаха по-странно на това място от Джо. Момчетата му казаха, че двамата, които го наблюдаваха, смърдяха на ченгета, но Джо, който от четиринайсет години беше криминален репортер, не ги беше усетил.

Във всеки случай нямаше причина, поради която полицията да се интересува от него. При така бързо увеличаващия се процент на убийствата, при всекидневните отвличания и изнасилвания, които бяха станали така чести, както и любовните истории, и при обирите, които бяха толкова разпространени, че изглеждаше сякаш едната половина от населението крадеше от другата, ченгетата едва ли щяха да си губят времето да го тормозят за това, че пие алкохол на обществен плаж.

Откъм далечния пристан на север високо в небето безшумно летяха три чайки, като в началото се движеха успоредно на брега, а след това се извисиха над трептящия от светлина залив и се зареяха в небето.

Джо отново погледна към кулата на спасителите. Двамата мъже не бяха там.

После пак се обърна към океана.

Прииждащите вълни се разбиваха и оставяха остатъци от пяна на пясъка. Джо наблюдаваше вълните както готов на всичко пациент гледа предмета, който лекуващият го хипнотизатор люлее.

Този път обаче гледката на прилива не го хипнотизираше и той не можеше да успокои изтерзаното си съзнание. Подобно на влиянието, което оказва една планета върху своя спътник, така и календарът привличаше Джо към своята орбита и той не можеше да не се връща в мислите си към датата: 15 август, 15 август, 15 август. Тази първа годишнина от катастрофата имаше непреодолима гравитация, която го смазваше и го връщаше в спомените му към това, което беше загубил.

След разследването на катастрофата и щателното описание на органичните и неорганичните остатъци му предадоха останките на жена му и децата му. Запечатаните ковчези бяха като за пеленачета. Той ги прие с чувството, че става притежател на свещените останки на светци.

Макар да разбираше, че последиците от катастрофата на самолета бяха унищожителни и знаеше, че през отломките е преминал безпощаден огън, му се струваше странно, че физическите останки на Мишел и момичетата бяха толкова малки. Те бяха имали такова значително присъствие в неговия живот.

Без тях светът му се струваше чужд и враждебен. Той не чувстваше, че принадлежи на този свят. Имаше дни, когато планетата правеше своето двадесет и четири часово завъртане около слънцето, но Джо не можеше да се завърти така, че да се нагоди към живота. Определено този ден беше един от тях.

След като изпи и втора бира „Корс“, сложи празната кутия в хладилната чанта. Все още не беше готов да тръгне към гробищата, но имаше нужда да посети най-близката обществена тоалетна.