Дийн Кунц: Единственият оцелял

Джо слушаше как тя описва утрото в другия край на континента. Спомена и за светулките, които със съпруга й бяха гледали от верандата предишната нощ. В Южна Калифорния нямаше светулки, но Джо ги помнеше от детството си в Пенсилвания. Говориха си и за градината на Хенри, а след известно време на Джо му се доспа.

Последните думи на Бет към него бяха:

— Тук напълно се развидели. Утрото минава покрай нас и ни показва пътя, Джоуи. Дай му шанс, утрото ще ти даде причината, от която се нуждаеш, ще ти покаже целта.

След като затвори телефона, той се излегна и се загледа в прозореца. Луната беше залязла, навън цареше непрогледен мрак.

Когато отново заспа, сънува, че го заплашва невидима, неопределена опасност, която придобиваше застрашителни размери.

По-късно през деня, докато пътуваше с колата си за Санта Моника, Джо Карпентър получи пристъп на задух. Стоманени обръчи стегнаха гърдите му и той едва си поемаше дъх. Когато вдигна едната си ръка от волана, пръстите му трепереха като на парализиран старец.

Почувства се така, като че ли пада от голяма височина, сякаш неговата хонда беше излязла от магистралата и летеше към дъното на бездънна пропаст. Шосето се простираше непокътнато пред него и гумите свиреха по асфалта, но той не можеше да си възвърне чувството за стабилност.

Усещането за пропадане нарастваше така силно и страховито, че Джо отпусна педала за газта и натисна спирачките.

Изсвириха клаксони и изскърцаха спирачки, докато останалите превозни средства се нагодят към внезапното намаляване на скоростта. Докато колите и камионите профучаваха покрай хондата, шофьорите го изглеждаха свирепо, ругаеха го или пък правеха неприлични жестове. Това беше великият Лос Анджелис в епохата на промените, градът на прага на Страшния съд, който жадуваше за апокалипсиса и където една непреднамерена обида или едно неумишлено прегрешение можеше да доведе до убийство.

Усещането за пропадане не отслабна. Стомахът на Джо се преобърна, сякаш се намираше във влакче на ужасите, което рязко се спуска по отвесни релси. Макар че беше сам в колата, чуваше виковете на хората във влакчето отначало слаби, а след това и по-силни. Не бяха крясъци на любители на силни усещания в увеселителен парк, а викове на истинско страдание.

Сякаш отстрани той слушаше себе си да шепти:

— Не, не, не, не.

Пролуката, която за кратко се отвори в движението, му позволи да отбие встрани. Банкетът на автомагистралата беше тесен. Той спря колкото е възможно по-близо до предпазната ограда, над която избуялите храсталаци се люлееха като голяма надигаща се зелена вълна, но не изключи двигателя. Макар че беше облян в пот, все още се нуждаеше от студения въздух на климатичната инсталация, за да може да диша. Натискът върху гърдите му се усили. Всеки път, когато си поемеше дъх на пресекулки, полагаше изключителни усилия, а докато издишваше горещия въздух, хриптеше.

Въпреки че въздухът в колата беше чист, Джо усети миризма на дим. Дори почувства неговия вкус — остра смесица от горящ петрол, топяща се пластмаса, запален найлон и обгорен метал.

Когато погледът му се спря върху гъстата шума и тъмночервените цветове на олеандъра, които се допираха до стъклото от дясната страна на колата, въображението му ги превърна в носещи се на талази облаци от напоен с петрол въздух. Прозорецът се превърна в правоъгълен илюминатор с дебело двойно стъкло.

Щеше да си помисли, че полудява, ако през последната година не беше получил няколко подобни пристъпи. Макар че понякога се чувстваше добре в продължение на две седмици и повече, често се случваше да изтърпи по три пристъпа на ден, всеки от които продължаваше между десет минути и половин час.

Беше ходил на терапевт. Препоръките, които му бяха дадени, не помогнаха.

Неговият личен лекар му предписа успокоителни. Джо не изпълни рецептата. Единственото му желание бе да чувства болката.

Затвори очи и закри лице с ледените си ръце опитвайки да се овладее, но катастрофата продължи да се разкрива около него. Усещането за падане се усилваше. Миризмата на дим ставаше по-остра. Виковете на въображаемите пътници ставаха все по-пронизителни.

Всичко се разтресе. Ужасяващ трясък и дрънчене на метал се съпровождаха от тресене, тресене, тресене.

— Моля — стенеше той.

Без да отвори очи, свали ръце от лицето си. Сви юмруци.

След миг малките ръчички на изплашени деца се вкопчиха в дланите му и той ги стисна здраво.