Дийн Кунц: Единственият оцелял

Джо Карпентър беше единственият оцелял от своето семейство.

Ако той беше пътувал със самолета, щяха да го идентифицират по зъбните му снимки и по пръстовите отпечатъци.

Тези внезапни връщания към катастрофата не бяха спомени, а картини, рисувани от неговото въображение, които често се появяваха в съня му. Понякога бяха съпроводени от пристъпи на задух и паника. Измъчван от чувството за вина, че не е загинал със съпругата и с децата си, Джо се самоизтезаваше, опитвайки се да преживее ужаса, който сигурно те бяха преживели.

Но въображаемите пътувания в летящия към земята самолет не му донасяха изцелителното въздействие, за което той копнееше. Всеки кошмар и всеки пристъп му действаха като сол върху отворена рана.

Отвори очи и се загледа в потока от коли, които преминаваха покрай него. Можеше да слезе от колата и да се хвърли под някой камион.

Остана в колата не защото се страхуваше да умре, а поради причини, които не бяха ясни дори на него. Може би чувстваше необходимост да се наказва, като продължи да живее.

Олеандровите храсталаци се полюшваха от въздушната струя, причинена от преминаващите коли и камиони. Драскаха стъклото и звукът беше като мрачен шепот на безпомощни и отчаяни гласове.

Той вече не трепереше.

Потта по лицето му започна да изсъхва от студения въздух, лъхащ от отворите на таблото.

Вече не го измъчваше усещането за падане. Беше стигнал дъното.

Сред леката мъгла от смога колите проблесваха като миражи и отиваха на запад към океана, където въздухът бе по-чист. Джо изчака пролука в движението, изкара колата на магистралата и отново се отправи към края на континента.

Пясъкът беше ослепително бял под блясъка на августовското слънце. Зелените океански вълни прииждаха, носеха прохлада и разпръскваха миниатюрни раковини и черупки по брега.

Плажът в Санта Моника беше претъпкан с хора, които правеха слънчеви бани, забавляваха се с различни игри или обядваха, седнали върху одеяла и хавлии.

Докато Джо вървеше по брега, няколко души любопитно го изгледаха, защото не беше облечен като за плаж. Носеше бяла тениска, жълтеникавокафяви панталони и маратонки на бос крак. Не беше дошъл да си прави слънчеви бани или да плува в океана.

На брега, където се разбиваха вълните, играеха деца, но Джо не можеше да ги гледа. Техният смях, техните викове й възгласи на възхищение опъваха нервите му и пораждаха в него необясним гняв.

Продължи да върви на север, като се заглеждаше в голите хълмове на Малибу отвъд залива Санта Моника. Най-накрая намери място, където имаше по-малко хора. Постла си кърпата, седна с лице към океана и взе бутилка бира от хладилната чанта, която предвидливо бе взел.

Ако притежаваше къща на скала, надвиснала над океана, щеше да се самоубие, като се хвърли във водата. Постоянният шум от прибоя, неумолимостта на озаряваните от слънцето и луната прииждащи големи пенести вълни и гладката повърхност в далечината не му донесоха мир и спокойствие, а жадувано вцепенение.

Ритъмът на океана беше единственото, което той винаги бе очаквал да научи за вечността и за Бога.

Ако изпие няколко бири и позволи на изцелителния океан да го пречисти, може би ще събере сили да отиде на гробищата. Да стъпи върху земята, където бяха погребани жена му и дъщерите му. Да докосне камъка, върху който бяха изписани имената им.

На този ден от годината той имаше дълг да почете паметта на мъртвите.

От север се зададоха две невероятно слаби момчета тийнейджъри, които носеха провиснали, ниско изрязани бански. Бавно минаха по плажа и спряха близо до Джо. Едното беше с дълга коса, вързана на опашка, а другото беше късо подстригано. И двамата бяха почернели от слънцето. Те се обърнаха с гръб към него и с лице към океана, заставайки пред погледа му.

Докато Джо се канеше да ги помоли да се дръпнат, за да не стоят точно пред него, дългокосият каза:

— Имаш ли трева?

Джо не отговори, защото отначало си помисли, че момчето говори на приятеля си.

— Имаш ли трева? — попита отново момчето, като продължаваше да гледа към океана.

— Нямам нищо освен бира — каза нетърпеливо Джо, като повдигна слънчевите си очила, за да ги огледа по-добре.

— Добре — каза момчето с късата коса, — защото едни приятелчета те наблюдават и мислят, че имаш нещо интересно за продан.

— Къде са?

— Не поглеждай към тях сега — каза момчето с дългата коса. — Изчакай, докато се отдалечим на известно разстояние. Забелязахме, че те наблюдават. Смърдят на ченгета така гадно, че съм изненадан, че не си ги усетил.