Дийн Кунц: Единственият оцелял

Унесен в спомени, Джо остави на пода бутилката и промълви:

— Вече се зазорява при теб, нали, Бет?

— Съвсем малко остава до разсъмване.

— Сигурно седиш на масата в кухнята и гледаш през големия прозорец. Небето красиво ли е?

— На запад все още е черно, над града е с цвят на индиго, а далеч на изток е обагрено в розово и кораловочервено, и сапфирено като японско ветрило.

Джо й се обаждаше редовно не само заради силата, която тя му даваше, но и защото обичаше да я слуша как говори. Особеният тембър на нейния глас и мекият акцент, характерен за Върджиния, му напомняха на Мишел.

— Когато вдигна телефона, произнесе моето име — каза той.

— Кой друг можеше да бъде, скъпи?

— Нима аз съм единственият, който звъни толкова рано?

— Понякога и други се обаждат. Но тази сутрин… можеше да бъдеш само ти.

Преди една година на този ден се беше случило най-лошото, което завинаги беше променило живота им. Сега беше първата годишнина от деня на тяхната загуба.

— Надявам се, че се храниш по-добре, Джо. Продължаваш ли да отслабваш?

— Не — излъга той.

През последната година постепенно беше станал толкова безразличен към храненето, че от три месеца беше започнал да отслабва. Досега беше свалил десет килограма.

— Горещ ли ще бъде денят във Върджиния? — попита той.

— Отсега е ужасно горещо и влажно. Има облаци, но не се очаква да вали. Облаците на изток са озарени от слънцето и около тях небето е със златисторозов цвят. Слънцето вече е станало от леглото и всеки момент ще се появи.

— Сякаш не е минала цяла година, нали, Бет?

— Да. Но понякога ми се струва, че са минали хиляди години.

— Толкова много ми липсват — каза той. — Без тях съм загубен.

— Джо, скъпи, с Хенри много те обичаме. Ти си ни като син.

— Знам. И аз много ви обичам, но това не е достатъчно, Бет, не е достатъчно. — Въздъхна дълбоко и добави: — Тази година беше ад. Не мога да преживея още един подобен период.

— С времето нещата ще се подобрят.

— Боя се, че няма. Страх ме е. За нищо не ставам, когато съм сам, Бет.

— Мислил ли си да се върнеш на работа, Джо?

Преди катастрофата той беше криминален репортер в „Лос Анджелис Поуст“. Неговото време като журналист беше минало.

— Не мога да понасям гледката на трупове, Бет.

Той не беше в състояние да погледне застрелян човек или жертва на катастрофа, независимо от възрастта или пола на жертвата, без да види Мишел, Криси или Нина да лежат пред него окървавени и обезобразени.

— Можеш да избереш и други теми. Ти си добър журналист, Джо. Напиши някоя интересна история. Имаш нужда да работиш, да правиш нещо, което ще те накара да се почувстваш отново полезен.

— Не живея пълноценно, когато съм сам. Просто искам да бъда с Мишел. Искам да съм с Криси и Нина.

— Един ден ще бъдеш с тях — отговори тя, защото независимо от всичко беше вярваща.

— Искам да съм с тях сега.

— Не говори така, Джо.

Той не притежаваше куража да сложи край на живота си, защото нямаше представа какво идва след този свят. Не вярваше, че ще намери жена си и дъщерите си в царството на светлината и добрите духове. Напоследък, като се заглеждаше в нощното небе, виждаше само далечни звезди в една безсмислена пустота, но за него беше непоносимо да изкаже на глас съмнението си в смисъла на живота, защото това означаваше да приеме, че Мишел и момичетата също са живели напразно.

— Всички сме на този свят с някаква цел — каза Бет.

— Те бяха моята цел. Вече ги няма.

— Тогава има друго нещо, заради което съществуваш. И сега трябва си намериш работа. Съществува причина още да си на този свят.

— Не е вярно — промълви той. — Опиши ми небето, Бет.

След известно колебание тя каза:

— Облаците на изток вече не са позлатени от първите лъчи на слънцето. Розовото също е изчезнало. Приличат на бели вълма, които са като филигран на фона на синьото небе.