Дийн Кунц - Единственият оцелял

— А?

— Погледни ме.

Изненадано от тихата ярост в гласа му, момчето за миг срещна погледа му. След това неспокойните очи на хлапето, около които имаше синьо, отново се насочиха към двайсетдоларовата банкнота.

— Човекът, когото видя, с червена хавайска риза ли беше облечен? — попита Джо.

— По нея имаше и други цветове, но преобладаваше червеното и оранжевото.

— Какви панталони носеше?

— Панталони?

— За да се уверя, че си честен, не ти казах е какво друго е облечен този човек. Ако си го видял, ще ми кажеш.

— Хей, човече, не знам. Дали беше с шорти, бански или панталони — откъде мога да знам?

— Ти ще ми кажеш.

— Бели? Светлокафяви? Не съм сигурен. Откъде да знам, че ще трябва да правя проклет моден доклад. Той просто си седеше там и наблюдаваше. Държеше обувките си в ръце, а чорапите бяха в обувките му, навити на топки.

Това беше същият човек с радиостанцията, когото Джо беше видял близо до кулата на спасителите.

Откъм групата на комарджиите се чуха окуражителни викове, смях, ругатни, предложения за залагания, сключваха се облози. Те вдигаха такъв шум, че гласовете им отекваха в бетонните стени и сякаш се отразяваха в огледалата с такава сила, че Джо почти очакваше сребристите плоскости да се разпаднат.

— Той наистина ли гледаше корейците, които играят шах, или само се преструваше? — попита Джо.

— Гледаше към това място и говореше с мацките.

— Мацки?

— Две страхотни кучки с оскъдни бикини. Човече, трябва да видиш червенокосата със зелените гащи. Залагам десет към едно, че е на дванайсет.

— Той към тях ли отиваше?

— Не знам какво си мислеше, че прави — каза момчето. — Нито една от двете кучки няма да пусне аванта на аутсайдер като него.

— Не ги наричай кучки — каза Джо.

— Какво?

— Те са жени.

В ядосаните очи на момчето сякаш проблеснаха пламъчета.

— Хей, кой, по дяволите, си ти — папата?

Звукът на пуснатата в тоалетната вода беше причина да усети неприятно чувство в стомаха си и започна да му се повдига. Джо се насили да потисне гаденето, после каза на момчето:

— Опиши ми жените.

Момчето, в чиито очи се четеше още по-голямо предизвикателство, отвърна:

— И двете са страхотни парчета. Особено червенокосата. И брюнетката е доста симпатична. Готов съм да пълзя върху счупени стъкла, за да се пробвам с нея, дори да е глуха.

— Глуха?

— Трябва да е оглушала от нещо — каза момчето. — Слагаше нещо в ухото си, което й помага да чува, слагаше го и го вадеше като че ли се опитваше да го намести. Наистина апетитна кучка.

Макар че беше само петнайсет сантиметра по-висок и петнайсет килограма по-тежък от момчето, на Джо му се прииска да го сграбчи за врата и да го удуши. Да го души, докато хлапето не обещае никога повече да не използва тази дума, без да мисли. Докато разбере колко е отвратителна и как го омърсява, когато я използва между другото, сякаш беше някакъв съюз или междуметие.

Джо се уплаши от едва потиснатата ярост, с която реагира: стисна зъби, кръвта пулсираше във вените на врата му и в слепоочията, зрителното му поле внезапно се стесни. Гаденето му се усили и той пое дълбоко въздух, за да се успокои.

Явно момчето беше забелязало нещо в очите на Джо, което го накара да спре. Вече не изглеждаше толкова нахакано, когато погледна крещящите комарджии.

— Дай ми двайсетачката. Спечелих си я.

Джо не пусна банкнотата.

— Къде е баща ти?

— Какво?

— Къде е майка ти?

— Какво те засяга?

— Къде са те?

— Те си живеят собствения живот.

Гневът на Джо се превърна в отчаяние.

— Как се казваш, момче?

— За какво ти е да знаеш? Мислиш си, че съм хлапе, което не може да идва само на плажа? Майната ти, аз ходя там, където искам.

— Ти ходиш, където искаш, но нямаш къде да живееш.

Момчето отново погледна Джо. В очите му се четяха толкова дълбока болка и самотност, че Джо беше поразен, че човек може да изпадне в това състояние, преди да е станал на четиринайсет.

— Нямам къде да живея? Какво пък ще означава това?

Джо почувства, че бяха осъществили връзка на едно по-дълбоко ниво, че някаква врата неочаквано се беше отворила за него и за това неспокойно момче и че бъдещето и на двамата можеше да бъде променено към по-добро, ако беше в състояние да разбере докъде могат да стигнат, след като бяха преминали тази граница. Но неговият живот беше толкова празен — моралните му запаси бяха изчерпани — колкото всяка напусната раковина, която вълните заливаха на брега. Той нямаше вяра, която да сподели, нито мъдрост, която да предаде; нямаше надежда, която да даде, нямаше достатъчно духовни сили в самия себе си, какво оставаше да даде всичко това на някой друг.