Дийн Кунц - Единственият оцелял

Кутията се изплъзна от ръката на Роуз и се търкулна под седалката.

— Губя сили, Джо — прошепна тя.

— Вече наближаваме.

— Трябва да ти разкажа… какво се случи, когато самолетът започна да губи височина.

Машината пада към земята, набирайки скорост, моторите реват, крилата скърцат, а корпусът се тресе. Пътниците пищят, ускорението ги притиска към седалките. Някои се молят, други повръщат, плачат, ругаят, призовават Спасителя, викат любимите си хора. Самолетът пада цяла вечност, сякаш се спуска от Луната.

В този момент Роуз е озарена от ярка синя светлина, сякаш е птица по време на полет, само че под нея не е тъмната земя, а само синя светлина. Няма усещане за движение. Нито й е топло, нито студено. Намира се в центъра на яркосиня сфера и е изпълнена с очакване. Опитва се да издиша, но не може, не може, докато…

… успява да изпусне дъха си и… се озовава на поляната. Все още е на седалката, а до нея е 21–21. Наоколо дърветата горят. Пламъците са обхванали купища безформени отломки. Поляната се е превърнала в неописуема костница. А самолетът е изчезнал.

В последния момент преди сблъсъка момичето ги е извело от обречения самолет на друго място чрез огромно напрягане на психическите си способности, в измерение извън времето и пространството, и ги е задържало в ничието пространство през тази една минута на унищожително разрушение. От усилието 21–21 трепери, неспособна е да говори. Очите й, блестящи от отраженията на заобикалящите ги пламъци, гледаха унесено, като на дете, страдащо от аутизъм. Първоначално тя не може да върви или дори да стои, затова Роуз я понася на ръце.

Плаче за мъртвите, трепери от ужас пред тази сеч, вцепенена е от чудото на оцеляването си, зашеметена е от урагана от емоции. Стои с момичето на ръце, но не може да направи и една крачка. След това си спомня мигащите светлини в кабината и как стрелките на часовника й се въртят с бясна скорост. Разбира, че пилотът е станал жертва на момчето, което живее в стоманена капсула някъде във Върджиния. Казва си, че веднага трябва да напусне поляната и да се скрие в гората. Провира се през гъстите храсталаци, след това тръгва по пътека, обляна от сребриста светлина и прошарена от сенки, и стига до друга поляна, намираща се на билото на хълм, откъдето вижда светлините на фермата.

Когато стигат до къщата, малката донякъде е дошла на себе си. Вече може да върви, но е изпаднала в летаргия и сякаш някъде далеч. Роуз я предупреждава да помни, че името й е Мари Тъкър, но 21–21 казва:

— Моето име е Нина. Искам да бъда Нина. Това са последните думи, които тя ще изрече — може би завинаги. В месеците след катастрофата, когато намират подслон у приятели на Роуз в Южна Калифорния, малката спи от дванайсет до четиринайсет часа на ден. Когато се събужда, тя не се интересува от нищо. С часове се взира през прозореца или в някоя рисунка от книга с приказки, или в една точка. Няма апетит и започва да отслабва. Тя е бледа и болнава и дори виолетовите й очи се обезцветяват. Вероятно усилието, което й е трябвало, за да спаси Роуз и себе си, я е изцедило напълно. Нина повече не проявява паранормални способности и Роуз изпада в отчаяние.

До Коледа обаче Нина започва да проявява интерес към света около нея. Гледа телевизия. Отново чете книги. След като зимата минава, тя спи по-малко и яде повече. Кожата й възвръща предишната си руменина и цветът на очите й придобива дълбочина. Продължава да мълчи, но Роуз я насърчава да излезе от самоналоженото заточение, като всеки ден й говори за доброто, което може да прави, и надеждата, която може да донесе на другите.

В бюрото си Роуз пази брой от „Лос Анджелис Поуст“, в който цялата първа страница е посветена на съдбата на полет 353. Напомня й за изключителната жестокост на враговете й. Един юлски ден, единайсет месеца след катастрофата, тя заварва Нина да седи на ръба на леглото с вестника, отворен на страницата, на която са снимките на някои от жертвите на катастрофата. Момичето докосва снимката на Нина Карпентър, която й е дала играта „Прасета и принцове“, и се усмихва.

Роуз сяда до нея и я пита тъжна ли е, когато си спомня за изгубената си приятелка.

Момичето клати глава „не“. След това насочва ръката на Роуз към снимката и когато тя докосва фотографията, попада в синята светлина, която е по-различна от тази на сферата, в която е била транспортирана миг преди катастрофата, но това е също място, пълно с чувство, топлина, емоция.

Ясновидците твърдят, че чувстват остатъка от психична енергия върху предметите, оставена от хората, които са ги докоснали. Понякога те помагат на полицията при търсенето на убийци с помощта на предмети, които са носели жертвите по време на нападението. Тази енергия в снимката на „Поуст“ е по-различна — не е останала от Нина, но се е просмукала във фотографията.