Дийн Кунц - Единственият оцелял

Може би в момент на голяма опасност Нина можеше да се транспортира в безопасната ярка синева, както беше направила точно преди самолетът да се забие в земята. Може би куршумите, които бъдат изстреляни по нея, просто ще преминат през празното пространство, където е била. Но имаше опасност тя да не е напълно възстановена и да не е в състояние да извърши такова натоварващо действие.

— Бягай! — извика й Джо. — Бягай!

Нина се затича към вратата.

Джо я последва с насочен към горящия мъж пистолет, макар че не възнамеряваше да стреля.

Единствената им надежда беше, че момчето ще поиска забавлението да продължи, което ще им даде шанс да излязат от хижата на открито, където неговата способност да въздейства ще намалее. Ако се откажеше от „играчката Луис Тъкър“, щеше да проникне в съзнанието на Джо.

Докато пламъците се разпростираха по ръкавите на ризата му и панталоните му, чудовището, говорещо с гласа на момчето, радостно възкликна и хукна след тях.

Джо си спомни как бе усетил пронизващ студ, когато бягаше от къщата на Делмънови. Нахлуващата енергия го плашеше повече от перспективата да бъде хванат от огнените ръце на този призрак.

Отчаяно отстъпи в кухнята, като затръшна вратата зад себе си, което беше безсмислено, защото никаква стена, никаква стоманена преграда не можеше да задържи момчето, ако то напуснеше тялото на Луис и се превърнеше в призрак.

Нина отвори задната врата на хижата и бурният вятър се втурна в коридора.

Джо я последва и чу вратата на всекидневната да се отваря с трясък.

Зад хижата имаше затревена площ. Във въздуха се носеха откъснати от вятъра листа, борови иглички, песъчинки. Зад дървената маса за пикник и четирите стола се виждаше гората.

Нина вече тичаше към дърветата. Промъкна се през високите бурени и изчезна в мрака между боровете и брезите. Джо хукна след нея — страхуваше се да не я загуби почти колкото от момчето, вселило се в Луис. Затича се между дърветата, като крещеше името на момичето, с ръка пазеше очите си от боровите клони.

Зад тях се чуваше гласът на Луис Тъкър, който фъфлеше през обгорените си устни, но въпреки това се разпознаваха думите, повтаряни монотонно с детско предизвикателство:

— Ето ме, идвам, ето ме, идвам!

Тясна пролука в дърветата пропускаше каскада от лунни лъчи и Джо забеляза развяваната от вятъра руса коса на момичето, светеща с бледа светлина, отражение на отразената светлина. Спъна се в един гнил пън, подхлъзна се върху нещо, но запази равновесие, профуча през един бодлив висок храст и откри, че Нина е открила отъпкана пътека.

Когато я настигна, тъмнината около тях внезапно се разсея. Гущери от оранжева светлина се плъзгаха по стъблата на дърветата и обгръщаха с опашките си клоните на боровете и смърчовете.

Джо се обърна и видя обсебения от зъл дух Луис Тъкър. Беше обхванат от пламъците, но все още тичаше между дърветата, подпалвайки килима от сухи борови иглички, върху които стъпваше, и бурените и дърветата, покрай които минаваше. Когато наближи, вятърът донесе смрадта на горяща плът. Момчето крещеше весело, но думите бяха неразбираеми.

Въпреки че Джо държеше револвера с две ръце, оръжието трепереше. Изстреля един, два, четири, шест куршума и поне четири от тях улучиха чудовищния призрак. Той се строполи на земята и не помръдна.

Луис Тъкър вече не беше човек, а горящ труп. Вече нямаше мозък, в който момчето да проникне.

Джо се обърна към Нина и почувства познатото убождане в тила си, но сякаш по-притъпено от онова, което бе изпитал на прага на къщата на Делмънови. Може би силата на момчето наистина намаляваше на открито. Но то още притежаваше способността да му въздейства.

Джо извика.

Момичето го хвана за ръката.

Студенината изчезна, сякаш беше прилеп, който отлетя.

Залитайки, Джо притисна с ръка тила си, сигурен, че ще открие дълбока рана, но не напипа нищо. Върху съзнанието му също не беше упражнено насилие.

Докосването на Нина го беше спасило да бъде обладан от злата сила.

Със смразяващ кръвта писък от високите клони на едно дърво излетя ястреб и нападна момичето, като безмилостно го кълвеше навсякъде. Малката изпищя и закри лице с длани. Джо удари нападателя с ръка. Обезумялата птица се издигна нагоре и отлетя, но, разбира се, това не беше обикновена птица, обезумяла от пламъците, които бързо се разпространяваха между дърветата.

Ястребът нададе зловещ писък и отново се устреми надолу, а острата му човка бе смъртоносна като кама. Беше прекалено бърз, за да го улучи куршум.