Джо хвърли револвера, застана на колене върху пътеката и привлече момичето към себе си, за да го защити. Притисна лицето й към гърдите си. Птицата щеше да се насочи към очите й. Да кълве очите й, когато стигне до мозъка й. Да изкълве мозъка й, да я лиши от силата й и да я остави да се гърчи на земята.
Птицата заби нокти в ръкава на сакото му, пронизвайки плътта му. Запляска с криле и яростно закълва главата на Нина, изпаднал в ярост, защото лицето й беше скрито. Отново се вкопчи в ръката на Джо, който се опитваше да предпази очите на момичето. Прониза го остра болка, когато разкъса бузата му. Окървавената човка стигна до веждите му над дясното око, за да го ослепи със следващия удар. Джо се вкопчи в крака на ястреба и ноктите откъснаха част от маншета му, деряха китката му, крилата го удряха по лицето. Птицата го кълвеше по главата, но той я отблъсна. Закривената жълта човка щракаше на сантиметри от очите му, мънистените очи святкаха свирепо и кърваво от отраженията на огъня. В главата на Джо се въртеше една и съща мисъл: „Стисни го, убий го!“ Сърцето му биеше до пръсване. Костите на ястреба бяха тънки и чупливи. Изпращяха в юмрука на Джо и той го отблъсна от момичето, като го гледаше как се мята по пътеката, безпомощен, но все още жив.
Той отметна косата на Нина от лицето й. Слава Богу, очите й не бяха засегнати. Всъщност лицето й дори не беше издраскано и Джо изпита гордост, че беше попречил на ястреба да я нарани.
От разделената му вежда течеше кръв и се стичаше в окото му, като замъгляваше погледа му. Кръв струеше от раната на бузата му, капеше и от накълваната и разранена китка.
Вдигна от земята револвера и отново го затъкна в колана си.
Откъм гората се чу ужасен крясък на животно, който внезапно спря. Сетне, надвивайки воя на вятъра, остър писък проряза нощта. Запращяха борови иглички, нещо стремително се приближаваше.
Може би момчето се беше научило да управлява по-умело своя талант през годината, докато Роуз бягаше, може би сега беше по-способно да упражнява контрол на открито. Или пък психическата му мощ се излъчваше като топлина от скала, както Роуз беше обяснила, но не се разпръскваше достатъчно бързо, за да доведе до бърз край нападението.
Поради бушуващия вятър и рева на бързо разпространяващия се огън, Джо не беше сигурен от коя посока беше дошъл крясъкът, но бе сигурен, че момчето, вселило се в някого, се приближаваше.
Грабна Нина в прегръдката си. Знаеше, че трябва да избягат час по-скоро и щеше да върви по-бързо през дърветата, ако я води за ръка.
Стори му се, че държи в прегръдките си същество, което е крехко като костите на ястреба.
Малката се притисна до него и той се опита да й се усмихне. Хрумна му, че обезумелите му очи и пресилената усмивка са по-плашещи от адския пожар наоколо.
Лудото момче в новото си превъплъщение не беше единствената заплаха за тях. Бурният вятър спомагаше за разпространяването на пламъците. Боровете бяха изсъхнали от горещото сухо лято и се подпалваха, сякаш бяха напоени с бензин парцали.
Огнените талази препречваха обратния път до хижата. Не можеха да заобиколят пламъците, защото огънят се разпространяваше прекалено бързо и вече ги настигаше.
Джо стоеше с Нина на ръце, прикован и слисан от гледката на извисяващата се огнена стена. Разбра, че нямат друг избор, освен да изоставят колата и да се придвижват пеш.
Внезапно пламъци избухнаха през короните на дърветата, като смъртоносен изстрел от футуристично плазмено оръжие. Боровите клони пращяха, горящи иглички и шишарки падаха през по-ниските клони, възпламенявайки всичко по пътя си и изведнъж Джо и Нина се озоваха в огнен тунел.
Понесъл Нина, той хукна по тясната пътека, спомняйки си за хора, хванати в капан от пожари в Калифорния, и неспособни да избягат от тях, понякога дори неспособни да избягат с кола. Може би пламъците не можеха да си пробият път през дърветата толкова бързо, колкото през сухи храсталаци.
Тъкмо когато излязоха от огнения тунел, знамена от пламъци се разгърнаха по небето над тях и короните на дърветата пред тях се възпламениха. Горящи иглички падаха на талази като светещи пчели и Джо се страхуваше, че косите им и дрехите им ще се подпалят. Тунелът сякаш се удължи, вече не се виждаше краят му.
Димът го задушаваше, тъй като вятърът раздухваше огъня.
Пътеката водеше нагоре и макар че наклонът на хълма не беше голям, Джо се задъха, дрехите му се просмукаха от пот. Задъхвайки се, вдишвайки дима и мазните сажди, но без да изпуска Нина от прегръдките си, най-сетне стигна билото.
Читать дальше