Дийн Кунц - Лошо място (Част І)

— Аз съм високо развита слабоумна — рече тя, очевидно горда от себе си.

Томас не знаеше какво е слабоумна, но виждаше, че Мери не е висока. Тя беше ниска, дебела и отпусната.

— Ти вероятно също си слабоумен, Томас, но не си високо развит като мен. Аз съм почти нормална, а ти не си.

Всичко това само обърка Томас.

Дерек се обърка още повече и със своя дебел и понякога труден за разбиране глас каза:

— Аз ли? Не съм малкоумен. — Поклати глава. — Каубой. — Усмихна се. — Каубой.

Мери му се присмя.

— Не си каубой, нито пък някога ще бъдеш. Ти си олигофрен.

Помолиха я да го каже няколко пъти, преди да го разберат, но даже тогава не го схванаха напълно. Можеха да го повторят, но не разбираха какво представлява, както и не разбираха как изглежда някоя от онези очни щеки.

— Има нормални хора — каза Мери, — после са слабоумните, после олигофрените, които са по-тъпи от тях, и след това са идиотите, които са по-тъпи даже от олигофрените. Аз съм високо развита слабоумна и няма да остана тук завинаги, ще бъда добра, ще се държа както трябва, ще работя усилено да стана нормална и някой ден ще се върна в правия път.

— На кой път? — попита Дерек, което също учуди Томас.

Мери му се изсмя.

— Ще бъда нормална, какъвто ти никога няма да бъдеш, ти, нещастен, проклет олигофрен.

Този път Дерек осъзна, че тя гледа към него и му се подиграва, и се опита да не плаче, но не можа. Лицето му почервеня и той се разрева, а Мери се ухили доволно и изглеждаше горда и развълнувана, сякаш беше спечелила някаква голяма награда. Беше използвала лоша дума — „проклет“ — и би трябвало да е засрамена, но не беше, защото отново каза другата дума и сега Томас разбра, че другата дума — олигофрен — също е лоша, ама Мери продължи да я повтаря, докато бедният Дерек стана и побягна, но дори тогава тя не спря да я крещи след него.

Томас отиде в тяхната стая да търси Дерек. Приятелят му се беше затворил в гардероба. Ревеше. Двама-трима от персонала също дойдоха и говориха на Дерек наистина мило, но той не искаше да се появи. Трябваше да му говорят дълго време, за да го накарат да излезе оттам, но даже тогава той не можа да спре да плаче, така че след малко те трябваше да му Дадат Нещо. Понякога, когато си болен, от грип например, молеха те да Вземеш Нещо, което означаваше хапче с една или друга форма, с един или друг цвят, голямо или малко. Но когато трябваше да ти Дадат Нещо, то винаги означаваше инжекция, която беше лошо нещо. Те никога не трябваше да Дават Нещо на Томас, понеже той винаги беше добър. Но понякога Дерек — мил, какъвто си беше, започваше да се чувства толкова зле, че не можеше да престане да плаче, и понякога се удряше, просто се удряше по лицето, докато се наранеше и му потечеше кръв и даже тогава не спираше, така че те трябваше да му Дадат Нещо За Негово Собствено Добро. Дерек никога не удряше някого другиго, той беше мил, но За Негово Собствено Добро понякога трябваше да бъде накаран да си почине или понякога даже накаран да заспи, което и се случи в деня, когато Мери, развитата слабоумна, го нарече олигофрен.

След като Дерек бе накаран да заспи, една жена от персонала седна до Томас край работната маса. Казваше се Кати. Томас харесваше Кати. Тя беше по-стара от Джули, но не толкова стара, колкото нечия майка. Беше хубава. Не колкото Джули, но имаше приятен глас и очи, в които не се страхуваш да погледнеш. Тя взе една от ръцете на Томас в своите и го попита дали е добре. Той каза, че е, но не беше и жената знаеше това. Поговориха си мъничко. Това помогна. Държането Общително.

Кати му разказа за Мери така, че да разбере, и това също помогна.

— Тя е толкова разстроена, Томас. Била е известно време там навън, в света на останалите хора, и дори е имала почасова работа, изкарвала си е малко собствени пари. Опитвала се е толкова упорито, но не е станало, имала е твърде много проблеми, така че отново е трябвало да бъде настанена тук. Мисля, че съжалява за това, което причини на Дерек. Просто е толкова разочарована, че има нужда да се чувства по-горе от някого.

— Аз също съм… бях… бях навън в света преди време — каза Томас.

— Знам, че си бил, скъпи.

— Част от него… ме плашеше. Но когато бях с Джули и Боби… тогава ми харесваше.

Дерек тихичко похъркваше в леглото си.

Следобедът преваляше. Небето тъмнееше буреносно. Цялата стая беше изпълнена със сенки. Светеше само лампата на бюрото. Лицето на Кати изглеждаше прекрасно, озарявано от отблясъците. Кожата й приличаше на атлаз с цвят на праскова. Той знаеше как изглежда атлазът. Джули имаше рокля от атлаз.