Дийн Кунц - Лошо място (Част І)

Но за Томас Лошото място не означаваше просто Адът. То бе Смъртта. Адът беше лошо място, но Смъртта беше Лошото място . Смъртта бе дума, която не можеш да нарисуваш. Смъртта означаваше всичко да е спряло, да е изчезнало, цялото ти време да е изтекло, да е свършило, да го няма, да е пропаднало. Как можеш да нарисуваш това? Едно нещо не е истинско, ако не можеш да го нарисуваш. Той не можеше да види Смъртта, не можеше да си представи образа й, не и ако мислеше за нея по начина, по който сякаш мислеха другите хора. Просто беше твърде тъп, така че трябваше да я нарисува в главата си като място . Казваха, че Смъртта идвала да те отведе и тя беше дошла да отведе баща му една нощ, когато беше получил сърдечен пристъп. Но щом като идва да те отведе, значи трябва и да те заведе на някое място. И това беше Лошото място. То е там, където те отвеждат и никога не ти разрешават да се върнеш. Томас не знаеше какво се случва там. Може би нищо страшно. Освен че не разрешават на човек да се върне и да види хората, които обича, а това го прави достатъчно страшно, без значение дали храната е хубава. Може би някои хора отиват в Рая, а някои в Ада, но щом не можеш да се върнеш и от двете, значи и двете са част от Лошото място, просто различни стаи. Освен това той не беше сигурен, че Раят и Адът са истински, така че може би в Лошото място имаше само тъмнина и студ и толкова много празно пространство, че когато се преселиш в отвъдното, даже не можеш да намериш хората, които са отишли преди тебе.

Това го плашеше най-много от всичко. Не просто, че ще загуби Джули, ако я отведат в Лошото място, а и че няма да може да я намери, когато самият той отиде там.

Вече се страхуваше от нощта. От цялата тази огромна пустота. Похлупакът, махнат от света. А щом самата нощ е толкова страшна, Лошото място ще бъде много по-ужасно. То сигурно ще бъде по-голямо от нощта и дневната светлина никога няма да проникне в него.

Небето навън притъмня още повече.

Вятър разлюля палмите.

По стъклото се стичаше дъжд.

Лошото нещо беше далеч.

Но щеше да се приближи. Скоро.

Канди преживяваше един от онези дни, в които не можеше да се примири, че майка му е мъртва. Очакваше да я види всеки път, щом прекрачеше някой праг. Стори му се, че чува как се люлее в гостната, как си тананика тихичко, докато плете ново одеяло, но когато надникна там, люлеещият се стол стоеше покрит с дебел слой прах и обвит с шал от паяжини. Веднъж се втурна в кухнята, като очакваше да я намери в яркия й пеньоар на цветя и с обточена с къдрички бяла престилка да пържи палачинки или може би да разбива някакъв кекс, но нея, разбира се, я нямаше. В пристъп на остър душевен смут Канди затича нагоре по стъпалата, сигурен, че ще намери майка си в леглото, но когато влетя в стаята й, си спомни, че това сега е неговата стая и че тя си беше отишла.

Накрая, за да се избави от това странно и болезнено настроение, той отиде в задния двор и се изправи до самотния й гроб в най-северния ъгъл на обширния имот. Беше я погребал тук преди седем години, под намръщено зимно небе, досущ като това, което сега скриваше слънцето, а горе бе кръжал ястреб, точно както и сега. Беше изкопал гроба й, беше я увил в чаршафи, напоени с „Шанел №5“, и я бе спуснал в земята тайно, понеже погребването върху частна собственост, неопределена за гробище, противоречеше на закона. Ако беше разрешил да бъде погребана другаде, трябваше и той да отиде да живее там с нея, понеже не би могъл да понесе за дълго време да бъде разделен от тленните й останки.

Падна на колене.

С годините могилата се беше слегнала и сега гробът си личеше само по една плитка вдлъбнатина, върху която тревата беше по-рядка, а стръковете по-груби, по-остри и по-различни от тези в останалата част на ливадата, въпреки че той не знаеше защо. В месеците след погребението й, над нея даже не беше никнала трева. Дори скромен камък не отбелязваше гроба й. Въпреки че задният двор бе скрит от високия жив плет, той не можеше да рискува да привлече вниманието към незаконното й вечно жилище.

Втренчен в земята пред себе си, Канди се чудеше дали един надгробен камък би му помогнал да приеме смъртта й. Ако всеки ден виждаше името й и датата на нейната смърт дълбоко изрязани в плоча от мрамор, гледката би трябвало бавно, но неизменно да запечатва загубата в сърцето му, да му спестява дни като днешния, в които беше разстроен от странната загуба на памет и от напразни надежди.

Легна върху гроба, обърнал глава на една страна, с ухо опряно в земята, сякаш почти очакваше да я чуе как му говори от подземното си легло. Притиснал тялото си в неотстъпчивата земя, Канди копнееше да почувства жизнеността, излъчвала се някога от нея, необикновената енергия, която бе бликала от нея досущ като топлина през отворената врата на пещ, но не усети нищо. Макар че майка му беше необикновена жена, той разбираше, че е абсурд да очаква след седем години трупът й да излъчи даже призрачна следа от любовта, с която го бе обсипвала, докато беше жива, но въпреки това не можа да потисне разочарованието си, че не долавя през пръстта смътен полъх от свещените й кости.