Дийн Кунц - Лошо място (Част І)

Вайълет се обърна с лице към сестра си, изтегнала се редом с нея на леглото. Разбудена от преживяното с ястреба, Върбина се сгуши в обятията й. Голи, плътно притиснати една до друга, близначките се прегръщаха и потръпваха неудържимо. Допряла устни до гърлото на Върбина, Вайълет изстена и чрез връзката със съзнанието на близначката си усети горещия полъх на дъха си и топлината, която той разля по кожата на сестра й. Двете издаваха нечленоразделни звуци и се вкопчваха една в друга, а учестеното им дишане се успокои едва когато ястребът откъсна последното окървавено парче месо от козината на мишката, след което размаха крила и отново полетя високо в небето.

Отдолу се намираше имотът на семейство Полард: живият плет, на вид запустялата къща с кули и покрив, покрит с плочи, двайсетгодишният буик, който принадлежеше на майка им, и който Канди понякога караше; червени, жълти и виолетови иглики в тясната и занемарена леха, оформена по продължение на рухналата задна веранда. В далечината Вайълет съзря Канди, намиращ се в североизточната част на парцела.

Все още притисната до Върбина, обсипвайки гърлото, страните и слепоочията й с нежни целувки, Вайълет едновременно нареди на ястреба да кръжи над брат й. През очите на птицата тя го наблюдаваше как стои със сведена глава край гроба на майка им, оплаквайки я, както я бе оплаквал всеки ден без изключение, от мига, когато бе умряла преди толкова много години.

Вайълет не скърбеше. Майка й беше непозната за нея, както всички останали хора и тя не изпитваше нищо при мисълта за смъртта й. Всъщност, тъй като Канди притежаваше нейните свръхестествени способности, Вайълет го чувстваше по-близък от майка си, което не означаваше нищо, понеже в действителност не го познаваше, нито го обичаше. Как би могла да се сближи с някого, ако не бе в състояние да проникне в съзнанието му и да живее с него, чрез него? Именно тази невероятна интимност я приковаваше като с вериги към Върбина и бе характерна за разностранните й връзки с всички животни. Тя просто не знаеше как да контактува с когото и да било без тази обвързаност, и щом не можеше да обича, следователно не би могла да скърби.

Ястребът продължаваше да кръжи в небето, а долу в полето Канди коленичи до гроба.

Понеделник следобед. Томас седеше на работната си маса. Правеше поема от картинки.

Дерек помагаше. Или поне така си мислеше. Ровеше в кутия с изрезки от списания. Избираше картини и ги даваше на Томас. Ако картинката беше правилна, Томас я подрязваше и я залепваше на страницата. През повечето време тя не беше, така че той я слагаше настрана и молеше за втора и трета, докато Дерек му подадеше нещо, което би могъл да използва.

Не каза на Дерек ужасната истина. Ужасната истина беше, че той искаше да прави поемата сам. Не можеше да нарани чувствата му. Дерек беше достатъчно наранен. Твърде много. Да си идиот наистина нараняваше, а Дерек беше по-тъп от Томас. И външно изглеждаше по-тъп, което още повече нараняваше. Челото му беше по-наклонено от Томасовото. Носът му беше по-плосък, а главата му имаше по-сплескана форма. Ужасна истина.

По-късно, изморени от съставянето на поемата, Томас и Дерек отидоха в общата зала и точно там обидиха Дерек. Беше наскърбен толкова много, че се разрева. Едно момиче го направи. Мери. В общата зала. Някои от обитателите на дома играеха на топчета в ъгъла. Други гледаха телевизия. Томас и Дерек седяха на канапе близо до прозорците; Държаха се Общително, когато някой минеше оттам. Персоналът винаги искаше хората в дома да се Държат Общително. Беше добре за тях да се Държат Общително. Когато никой не минаваше оттам, за да се Държат Общително, Томас и Дерек наблюдаваха колибритата на хранилката, окачена от външната страна на прозорците. Те подскачаха насам-натам и бяха забавни за наблюдаване. Мери, която беше нова в дома, не се щураше насам-натам и не беше забавна за наблюдаване, но пък бръмчеше много. Не, жужеше. Бззз, бззз, бззз. През цялото време.

Мери знаеше за очните щеки. Каза, че били много важни и може би наистина бяха, макар Томас никога да не беше чувал за тях и не разбираше какво представляват, но пък и много от нещата, които не разбираше, наистина бяха важни. Той знаеше какво са очите, разбира се. Знаеше, че щеката е пръчка, с която човек удря топки, понеже те имаха маса за билярд точно тук, в общата зала, близо до мястото, където седяха с Дерек, макар че никой не я използваше много. Той си помисли, че сигурно ще е лошо, ама наистина лошо, ако се мушнеш в окото с щека, но тази Мери каза, че очните щеки били добри и че имала една специално за дете с болестта на Даун.