Дийн Кунц - Лошо място (Част І)

Известно време просто седяха и мълчаха.

После младежът промълви:

— Понякога е трудно.

Тя сложи ръка върху главата му и го поглади по косата.

— Да, Томас, знам, че е така. Наистина знам.

Беше толкова мила. Той не разбра защо започна да плаче, след като Кати беше толкова мила, но го направи. Може би тъкмо защото беше толкова мила.

Кати придърпа стола си до неговия. Томас се наведе към нея. Тя го прегърна. Младежът плачеше и плачеше. Не ревеше ужасно и пронизително като Дерек, но и не можеше да спре. Опитваше се да не плаче, понеже плаченето го караше да се чувства тъп, а той мразеше да се чувства по този начин.

— Мразя да съм идиот — през сълзи рече той.

— Не си, скъпи.

— Неее, идиот съм. Мразя да съм. Но не мога да бъда друг. Опитвам се да не мисля, че съм тъп, но човек не може да не мисли за нещо, когато то е това, което е, и когато другите хора не са и излизат навън всеки ден и живеят там, а той даже не иска… но, ооо, той също иска, даже когато казва, че не иска. — Изреченото беше много за него и той се изненада, че го бе казал всичкото, изненадан, но и разстроен, понеже толкова много му се искаше да й обясни как се чувстваш, когато си тъп, когато се страхуваш да излезеш сред другите, а не му се беше удало, не беше успял да намери верните думи, така че цялото чувство все още бе затворено в него. — Време. Хем има много време, когато си тъп и не можеш да излизаш в света, разбираш ли, много време за запълване, хем наистина няма достатъчно време, няма достатъчно време да научиш как да не се страхуваш от нещата, а аз трябва да науча как да не се страхувам, за да мога да се върна и да бъда с Джули и Боби, което наистина ужасно искам да направя, преди цялото време да е свършило. Има много време, пък няма достатъчно. Звучи глупаво, нали?

— Не, Томас.

Той не направи опит да се изтръгне от прегръдката й.

— Знаеш ли, понякога животът е труден за всички. Даже за умните хора. Даже за най-умните от тях.

Той изтри с длан подпухналите си очи.

— Наистина ли? И за теб ли?

— Да, понякога е труден. Но аз вярвам, че Бог съществува, Томас, и че той ни е поставил тук по някаква причина и че всяка трудност, пред която сме изправени, е изпитание и ставаме по-добри, задето я понасяме.

Той вдигна глава и я погледна. Такива мили очи. Добри очи. Очи, които те обичат. Като очите на Джули. Или на Боби.

— Господ ме е направил идиот, за да ме изпита, така ли?

— Не си тъп, Томас. Не и в някои отношения. Не ми харесва да чувам как се наричаш тъп. Не си толкова умен, колкото някои, но вината не е твоя. Ти си различен. Това е всичко. Да бъдеш… различен е твоето изпитание и ти се справяш с него добре.

— Наистина ли?

— Даже чудесно. Виж се. Не си ожесточен. Не си навъсен. Не страниш от хората.

— Държа Се Общително.

Тя се усмихна, издърпа една хартиена кърпичка от кутията върху масата и избърса сълзите от лицето му.

— Томас, от всичките умни хора в света нито един не се справя по-добре от теб с изпитанията, а повечето не се справят и наполовина толкова добре.

Той знаеше, че Кати е убедена в това, което казва, и думите й го направиха щастлив, макар и да не вярваше съвсем, че животът някога е бил труден и за умните хора.

Тя остана още малко. Увери се, че Томас е добре. После си тръгна.

Дерек продължаваше да похърква.

Томас поседя на работната маса. Опита се да направи още поеми.

След известно време отиде до прозореца. Бе завалял дъжд. Стичаше се по стъклата. Скоро нощта щеше да скрие дъжда.

Той опря ръце в стъклото. Пресегна се в дъжда, в сивия ден, в нищото на нощта, което бавно се промъкваше над тях.

Лошото нещо все още бе там навън. Усещаше го. Човек, но не само човек. Нещо повече от човек. Много лошо. Грозно-противно. Бе го усещал дни наред, но не беше телевизионирал предупреждение до Боби от миналата седмица, понеже Лошото нещо не се приближаваше. Стоеше си далече, точно сега не заплашваше Джули, а ако той телевизионираше твърде много предупреждения до Боби, то тогава Боби щеше да спре да им обръща внимание и когато Лошото нещо най-накрая се покажеше, Боби нямаше да вярва в него повече и тогава то щеше да стигне до Джули, понеже Боби нямаше да внимава.

Томас най-много се страхуваше от това, че Лошото нещо ще отведе Джули на Лошото място. Майка им отиде на Лошото място, когато Томас беше двегодишен, така че той изобщо не си я спомняше. Баща им също отиде на Лошото място по-късно и остави Томас само с Джули.

Той нямаше предвид Ада. Знаеше за Рая и Ада. Раят беше на Бога. Дяволът притежаваше Ада. Ако имаше Рай, той беше сигурен, че неговите мама и татко са отишли там. Човек иска да попадне в Рая, ако може. Нещата са по-добри там. В Ада персоналът е лош към обитателите му.