Дийн Кунц - Лошо място (Част І)

— Кой говори за бюра?

— Аз — отвърна младата жена, извърна се от огледалото и се втренчи в съпруга си. — За да спестим пари, наехме апартамент със седем стаи, вместо с осем, а когато персоналът се настани, открихме, че остава една стая за двама ни, което ми се стори приемливо разрешение. Имаше достатъчно място за две бюра, но ти заяви, че нямаш нужда от подобна мебел. Бюрата били прекалено формални. Трябвало ти само една кушетка, на която да лежиш, докато говориш по телефона. Ала сега, когато идват клиенти, бързаш да седнеш върху бюрото ми.

— Думи…

— Вярно, че е покрито с формичка, но рано или късно върху нея ще се появи отпечатък от задника ти.

Тъй като тя отказваше да вдигне очи към огледалото, Боби се извърна и застана с лице към нея.

— Нима не чу какво ти казах за съня ми?

— Хей, не ме разбирай погрешно. Имаш готин задник, Боби, но не искам отпечатъци върху бюрото ми. Моливите ще се търкалят във вдлъбнатината, в нея ще се събира прах.

— Защо се преструваш, че не чуваш какво ти говоря:

— Предупреждавам те, че съм намислила да електрифицирам площта на бюрото и да включвам системата с едно натискане на бутона. Седнеш ли на него, моментално ще усетиш как се чувства мухата, кацнала на един от онези електронни унищожители на насекоми.

— Правиш ми на инат, Джули. Но защо?

— От скука. Напоследък не ми се е случвало да смажа някой злодей, а това ме прави раздразнителна.

— Хей, чакай малко. Взимам си думите назад — не ми правиш на инат.

— Не, разбира се.

— Просто реагираш като мен .

— Точно така. — Тя го целуна по дясната буза и го потупа по другата. — А сега е време да се върнем в стаята и да се заемем със случая. — Отвори вратата и излезе от банята.

Развеселен, Боби произнесе: „Да ме вземат дяволите!“ и я последва.

Франк Полард тихо разговаряше с Клинт, но когато двамата влязоха, млъкна и ги изгледа обнадеждено.

Сенките се криеха в ъглите като монаси в своята обител; незнайно защо кехлибареният отблясък от трите лампи напомни на Джули мъждукащата и загадъчна светлина на свещи, запалени в църква.

Рубините, образуващи алена локва върху бюрото, продължаваха да блещукат.

Мъртвото насекомо все още беше в буркана.

Младата жена се обърна към Полард:

— Клинт обясни ли ти какви са таксите ни?

— Да.

— Прекрасно. Ще ни бъдат необходими още десет хиляди долара като аванс за непредвидени разходи.

Навън мълния раздра провисналите кореми на облаците. Мрачното небе се разтвори и студен дъжд затропа по прозорците.

Вайълет беше будна повече от час и през това време обитаваше тялото на ястреб. Рееше се високо, понесена от вятъра, а от време на време се стрелваше надолу, за да връхлети върху поредната си плячка. Небето бе почти така реално за нея, както за птицата, чието тяло бе обсебила. Оставяше се на въздушните течения да я носят, въздухът не оказваше почти никакво съпротивление на крилата й, над нея бяха единствено натежалите сиви облаци, а отдолу се гушеше целият свят.

Ала тя присъстваше и в затъмнената спалня, където бе останало тялото й и частица от съзнанието й. Вайълет и Върбина обикновено спяха през деня, тъй като да проспиш нощта означаваше да изхабиш най-хубавото време от денонощието. Двете сестри спяха в стая на втория етаж, на двойно легло, като гледаха никога да не се отдалечават една от друга, дори обикновено бяха прегърнати. Този понеделник следобед Върбина още спеше — гола, по корем, извърнала глава от сестра си, като от време на време промърморваше беззвучно във възглавницата си. Топлият й хълбок се допираше до Вайълет. Дори когато сестра й беше с ястреба, тя усещаше топлината на тялото на близначката си, гладката й кожа, бавното, ритмично дишане и характерната й миризма. Надушваше и праха в стаята, неприятната миризма на мръсни чаршафи и котките, разбира се.

Не само усещаше миризмата на котките, които спяха на леглото и на пода или лениво облизваха телата си, но живееше във всяка от тях. Докато частица от съзнанието й оставаше в бялото й тяло, а втора се извисяваше в небето с пернатия хищник, други се вселяваха във всяка от двайсет и петте котки, намалили броя си след смъртта на бедната Саманта. Вайълет наблюдаваше и усещаше заобикалящата я среда чрез собствените си сетива, чрез тези на ястреба и посредством двайсет и петте носове, петдесетте уши, стоте лапи и двайсет и петте езика на котешката глутница. Подушваше собственото си тяло не само чрез носа си, но и чрез носовете на всички котки: лекият полъх на сапун от снощното й къпане; тръпчивата миризма на шампоан с аромат на лимон; миризмата на спарено, която витае в непроветрена спалня; отвратителния си дъх, вонящ на сурови яйца, кромид и на суров черен дроб, с които беше закусила сутринта, преди да си легне с изгрева на слънцето. Всяка от котките притежаваше много по-остро обоняние от нейното и всяка възприемаше миризмата й различно от самата нея; котките намираха естествения й аромат странен, но действащ успокояващо, загадъчен, но същевременно познат.