Дийн Кунц - Лошо място (Част І)

— Когато се събудих тази сутрин, то пълзеше по гърдите ми.

— Боже мой! — Младият детектив пребледня като платно.

— Движеше се съвсем бавно.

— Така ли? Не знам, ама много ми прилича на гадна хлебарка.

— Мисля, че вече умираше — продължи Франк. — Изкрещях и го пернах. То падна по гръб на пода, размахва леко крака в продължение на няколко секунди, сетне остана неподвижно. Свалих калъфа на възглавницата, пъхнах гадината вътре и завързах горните краища, за да не изпълзи онуй чудо, ако още е живо. После открих рубините в джоба си, затова купих бурканите. Пуснах буболечката в единия и оттогава не е помръднала, та си помислих, че е умряла. Виждали ли сте нещо подобно на тази гадина?

— Не — отвърна Джули.

— Слава Богу, не — повтори след нея Боби, който не благоволи да се наведе и да разгледа по-добре насекомото в буркана. Всъщност дори отстъпи от бюрото, сякаш се страхуваше, че буболечката може внезапно да разреже стъклото.

Джули взе буркана и го обърна, за да погледне насекомото от другата страна. Лъскавата му черна глава беше голяма почти колкото слива и беше наполовина скрита под твърдата обвивка. От двете й страни се виждаха мултифасетни, мътножълти очи, а под всяко от тях нещо подобно на друго око, сетне трето — по-малко от горните и червеникаво синьо. Безредно разпръснати дупчици, половин дузина ръбести издатини и три кичурчета косми, тънки като копринени нишки, загрозяваха гладката, блестяща повърхност на ужасяващия „образ“ на насекомото. Малката му уста, отворена сега, представляваше кръгло отверстие, през което се виждаха мънички, но остри зъби.

Взирайки се в съществото в буркана, Франк отбеляза:

— По дяволите, в каквото и да съм се забъркал, е лошо нещо. Адски лошо и се страхувам до смърт.

Боби потръпна. Замислено, сякаш говореше повече на себе си, промълви:

— Лошо нещо…

Джули постави обратно буркана на масата и заяви:

— Франк, ще се заемем със случая.

— Добре — рече Клинт и изключи касетофона.

Боби се извърна от бюрото, отправи се към банята и мимоходом каза:

— Джули, трябва да си поговорим насаме.

За трети път двамата влязоха в банята, затвориха вратата и включиха вентилатора.

Лицето на младия мъж бе сивкаво, като графичен портрет, дори луничките по него бяха безцветни. Очите му, в които винаги проблясваха весели пламъчета, сега бяха сериозни.

Той гневно се обърна към Джули:

— Да не си полудяла? Защо му каза, че ще се заемем със случая?

Съпругата му примигна от изненада.

— Нима не си съгласен?

— Не.

— О! Навярно съм чула погрешно. Сигурно ушите ми са запушени от ушна кал, солидна като бетон.

— Франк може би е луд, и то от опасните.

— Май че ще е най-добре да отида на лекар, за да промие ушите ми.

— Невероятната история, която ни разказа, е просто…

Джули протегна ръка и той млъкна по средата на изречението.

— Разсъждавай трезво, Боби. Франк не си е измислил насекомото. Всъщност какво представлява то? Никога досега не съм виждал дори на снимка подобна гадина.

— Ами парите? Навярно ги е откраднал.

— Франк не е крадец.

— Какво, да не би Господ да ти го е казал? Защото няма откъде другаде да знаеш. Запозна се с Полард преди малко повече от час.

— Прав си. Бог ми го съобщи. Винаги се вслушвам в думите Му, защото ако не го сториш, Той може да накара да те нападнат хиляди скакалци или да запали косата ти с мълния. Слушай, Франк е толкова объркан и безпомощен, че ми стана мъчно за него. Е, какво ще кажеш?

Съпругът й впери поглед в нея, дъвчейки долната си устна, сетне заяви:

— Работим добре заедно, защото се допълваме. Силна си, където аз съм слаб, и обратното. В много отношения изобщо не си приличаме, но ни е съдено да бъдем заедно, тъй като си прилягаме като парченца от мозайка.

— Защо ми казваш всичко това?

— Изтъквам, че сме различни по характер, но имаме една и съща мотивация. Професията ни ми харесва, понеже изпитвам удоволствие да помагам на хора, попаднали в беда не по своя вина. Харесва ми, когато доброто побеждава. Комай се изтипосах като герой от комиксите, но действително така се чувствам. От друга страна, ти си мотивирана от желанието да смажеш лошите хора. О, да, и аз искам да ги видя сломени и хленчещи, но това не е така важно за мен, както за теб. Разбира се, и ти с удоволствие помагаш на невинните, но този подтик е на второ място след желанието да смазваш и тъпчеш. Може би защото все още не можеш да преодолееш яростта, обзела те след убийството на майка ти…