Дийн Кунц - Лошо място (Част І)

— Боби, ако ми е необходима психоанализа, ще отида в стая, където най-важната част от мебелировката е легло, не тоалетна чиния.

Когато Джули бе на дванайсет, майка й бе взета заложница при банков обир. Двамата извършители бяха натъпкали до козирката с амфетамини, които ги лишаваха от здрав разум и състрадание. Преди полицията да успее да се намеси, петима от шестте заложници бяха мъртви. И майката на Джули беше сред тях.

Боби се обърна към огледалото и се втренчи в изображението й, сякаш изпитваше неудобство да я погледне право в очите.

— Казвам ти всичко това, защото изведнъж започваш да постъпваш като мен, а това не води до нищо добро, тъй като нарушава нашия баланс и хармонията във взаимоотношенията ни, а именно тя винаги ни е помагала да оцелеем и да постигаме успех. Искаш да се заемеш с този случай, тъй като живо те интересува и разпалва въображението ти и защото желаеш да помогнеш на Франк — толкова е нещастен. Но къде е обичайният ти гняв? Ще ти кажа веднага. Стопил се е, поне в този момент, тъй като никой не го предизвиква, няма ги лошите хора. О, да не забравяме лошия човек, преследвал Франк онази нощ, но ние дори не знаем дали е истински или е плод на фантазията на нашия клиент. При отсъствието на злодей, към когото да насочиш гнева си, би трябвало да положа неимоверни усилия, докато те убедя да поемеш случая, ала сега ти ме убеждаваш и това ме притеснява. Кара ме да изпитвам лоши предчувствия.

Джули го изслуша докрай, впила очи в неговите, отразени в огледалото, сетне заяви:

— Защо ме баламосваш?

— Какво?

— Всичко, което ми каза, беше за заблуда. Какво всъщност те тревожи, Робърт?

Той се опита да изгледа строго изображението й.

Джули се усмихна.

— Хайде, кажи ми. Никога не сме имали тайни един от друг.

Образът му в огледалото приличаше на карикатура на истинския Боби Дакота. Истинският Боби, нейният Боби, винаги беше жизнен, усмихнат, енергичен. Човекът, чието лице се отразяваше в огледалото, беше пребледнял и мрачен, сякаш жизнеността му беше изсмукана от безпокойството.

— Робърт? — настойчиво повтори тя.

— Спомняш ли си какво се случи миналия четвъртък, когато се събудихме? — попита съпругът й. — Санта Аните духаха. Любихме се.

— Спомням си.

— Точно когато свършихме… изпитах странното, ужасяващо чувство, че ще те загубя, че нещо, носено от вятъра… идва да те вземе.

— Сподели го с мен по-късно, в „Озис“, когато говорехме за различните марки грамофони. Но бурята отмина, а и нищо не ми се случи. Ето ме до теб.

— Същата нощ сънувах кошмар — най-яркият кошмар, какъвто можеш да си представиш.

Разказа й за къщичката на брега, за грамофона, оставен на плажа, за гръмливия вътрешен глас, който повтаряше: „Лошото нещо идва, лошото нещо идва, лошото нещо, лошото нещо!“ — и за морето от киселина, което бе погълнало и двамата, беше разложило плътта им и бе завлякло костите им в мрачните си дълбини.

— Полюшваше ме. Не можеш да си представиш колко реално изглеждаше. Звучи налудничаво, но… сънят бе по-реален от истинския живот. Събудих се по-изплашен от когато и да било. Ти спеше и не те събудих. Не ти разказах за кошмара си по-късно, тъй като не виждах смисъл да те безпокоя и защото… ами… изглеждаше детински да отдавам толкова голямо значение на един сън. Не съм имал подобен кошмар отново. Но оттогава — в петък, събота, вчера — на моменти усещах да ме обзема необясним страх и си казвах, че може би някакво лошо нещо идва да те отвлече. А ето че преди малко Франк спомена, че се е забъркал с лошо нещо, наистина лошо — точно така се изрази — и моментално направих връзката. Джули, може би този случай е лошото нещо, което сънувах. Може би не трябва да се занимаваме с него.

Младата жена се втренчи в онзи непознат Боби в огледалото, като се питаше как да му вдъхне увереност. Накрая реши, че след като ролите им са разменени, ще постъпи с него както нейният Боби би постъпил при подобни обстоятелства. Той не би разчитал на логиката и разума, които бяха най-силните оръжия на Джули, а би я омаял, докато постигне своето.

Вместо да се опита да го успокои, тя заяви:

— Слушай, щом сме изпаднали в пристъп на откровение, ще ти кажа какво ме дразни. Това, че понякога сядаш на бюрото ми, когато разговаряме с бъдещ клиент. Вярно е, че в присъствието на някои клиенти би било от полза аз да се настаня върху бюрото и да демонстрирам краката си изпод къса поличка, тъй като краката ми са хубави, или поне така смятам. Но ти не носиш поли — къси или каквито и да било — пък и без това не би ти стискало да покажеш готино бедро.