Дийн Кунц - Лошо място (Част І)

Майка им бе убита, когато Джули беше на дванайсет. Баща им почина след осем години, две години преди Джули и Боби да се оженят. Тогава тя беше едва на двайсет и работеше като сервитьорка, за да се издържа в колежа и да плаща половината от наема на апартамента, където живееше с още една студентка. Родителите им не бяха богати и въпреки че гледаха Томас у дома, разноските по него бързо стопиха малките им спестявания. След смъртта на баща им Джули не можеше да си позволи да наеме апартамент за себе си и за Томас, още по-малко да отдели време, за да му помага да се справи с действителността, затова бе принудена да го изпрати в държавен приют за умствено изостанали деца. Въпреки че Томас никога не се оплака, тя смяташе, че е извършила предателство спрямо него.

Тя смяташе да завърши криминалистика, но се отказа в трети курс и се записа в полицейската академия. Работи като заместник-шериф година и половина и тогава срещна Боби и се омъжи за него. Живееше с минимални разноски, не си позволяваше нищо, пестеше почти цялата си заплата с надеждата да събере достатъчно, за да купи някой ден къщичка и да прибере Томас. Малко след като се ожениха и създадоха кантората „Дакота & Дакота“, Боби и Джули взеха брат й да живее при тях. Но работното им време беше много разпокъсано, а колкото и някои жертви на болестта на Даун да можеха да се справят самостоятелно, Томас се нуждаеше от непрекъснати грижи. Квалифицирани сестри на три смени им излизаха по-скъпо от таксата за скъпо частно медицинско заведение от типа на „Чиело Виста“ и все пак те бяха готови да плащат, ако можеха да намерят хора, на които да разчитат. Когато стана невъзможно да работят, да живеят личния си живот и да гледат Томас, двамата го доведоха в „Чиело Виста“. Приютът беше възможно най-удобен и все пак Джули го смяташе за своето второ предателство към брат си. Тежкото чувство за вина не се облекчаваше от мисълта, че той е щастлив в „Чиело Виста“ и дори се подобрява.

Част от Мечтата, и то много важна, беше планът да намерят време и средства да приберат Томас у дома.

Боби вдигна очи от албума тъкмо когато Джули попита:

— Томас, май ще ти е приятно да поизлезеш с нас, нали?

Братът и сестрата продължаваха да се държат за ръце. Боби забеляза, че Томас стисна по-здраво, като чу предложението за екскурзия.

— Можем просто да се повозим с колата — продължи Джули. — Да стигнем до морето. Да се поразходим по брега. Да си купим сладолед във фунийки. Какво ще кажеш?

Томас хвърли нервен поглед към най-близкия прозорец, където се виждаха къс ясно синьо небе и кръжащи чайки.

— Навън е лошо.

— Само малко духа, миличък.

— Не говоря за вятъра.

— Ще се позабавляваме.

— Навън е лошо — повтори Томас и задъвка долната си устна.

Понякога имаше желание да излезе навън, друг път се плашеше от тази мисъл, сякаш въздухът извън „Чиело Виста“ беше чиста отрова. Никой не можеше да разубеди или успокои Томас, когато го обхващаше страхът от открити пространства и Джули предпочете да не насилва нещата, затова предложи:

— Може би следващия път.

— Може би — отвърна Томас, забил очи в пода. — Но днес е наистина лошо. Някак си… усещам… лошото… студено ми е на кожата.

Известно време Боби и Джули се мъчеха да приказват на различни теми, но Томас не проявяваше желание да говори. Мълчеше, не ги гледаше, не даваше никакви признаци дори, че ги чува.

Поседяха мълчаливо. След няколко минути младежът проговори:

— Стойте още малко.

— Не сме си тръгнали — успокои го Боби.

— Само щото не говоря… не че искам да ви няма.

— Знаем, братле — обади се Джули.

— Аз… имам нужда от вас.

— И аз имам нужда от теб — каза тя, вдигна ръката на брат си и я целуна.

Франк Полард си купи електрическа самобръсначка от една дрогерия, обръсна се и се изми, доколкото можа в тоалетната на крайпътна бензиностанция. Спря пред търговски център и си купи куфар, бельо, чорапи, няколко ризи, още един чифт джинси и тоалетни принадлежности. На паркинга, където краденият шевролет се полюшваше под буйния вятър, Франк прибра покупките в куфара. После отиде до един мотел в Ървин и се регистрира под името Джордж Фарис с единия комплект документи. Плати в брой, защото нямаше кредитна карта. Налични пари обаче имаше повече от достатъчно.

Можеше да остане в Лагуна, но усещаше, че не бива да се задържа на едно място. Може би предпазливостта му се дължеше на горчив опит. Или пък толкова дълго бе продължило бягството му, че движението се бе превърнало в начин на съществуване, където нямаше място за покой.