Дийн Кунц - Лошо място (Част І)

Спеше по шорти и тениска, защото му беше трудно да намери подходящ номер пижама, а от скромност не допускаше мисълта да спи гол или дори по бельо. Голотата го притесняваше, дори когато наоколо нямаше никого.

През целия дълъг следобед на онзи четвъртък студеното зимно слънце изпълваше света отвън, но почти не проникваше през пъстрите щори и розовите пердета на двата прозореца. Когато се събуди на няколко пъти и примигна в полумрака, Канди видя само перленосивото отражение на огледалото на шкафа и отблясъците от сребърните рамки на фотографиите върху нощното шкафче. Замаян от съня и от свежия парфюм на кърпичката, той си представяше, че любимата му майка седи в люлеещия се стол и го наблюдава, а това му вдъхваше спокойствие.

Разбуди се малко преди залез-слънце и полежа със скръстени на тила ръце, загледан в долната част на балдахина върху четирите колони на леглото: не го виждаше, но знаеше, че е там и живо си представяше десена на розови пъпки. Известно време мислеше за майка си, за най-хубавите мигове от живота си, вече безвъзвратно отлетели, после се сети за момичето, момчето и жената, които уби предната нощ. Помъчи се да си припомни вкуса на кръвта им, но спомените далеч бледнееха пред майчиния образ.

След малко запали нощната лампа и се огледа в познатата стая: розови тапети, покривка върху леглото на розови цветчета, щори на розички, розови пердета и килими, тъмно махагоново легло, шкаф и висок скрин. На облегалките на люлеещия се стол бяха преметнати два вълнени шала: единият зелен като листата на розата, другият с оттенъка на цветовете й.

Канди отиде в съседната баня, заключи и провери бравата. Единствената светлина идваше от флуоресцентните лампи над мивката, защото отдавна бе боядисал с черно високия тесен прозорец.

За миг се взря в отражението си, защото се харесваше. В чертите виждаше майка си. Имаше нейната руса коса — бледа, почти бяла — и морскосините й очи. Лицето му беше като издялано, в него липсваше майчината му красота и нежност, въпреки че пълните устни бяха същите.

Избягваше да поглежда надолу, докато се съблича. Гордееше се с мощните си рамене и ръце, с широкия гръден кош и мускулестите крака, но и от най-беглия поглед към половия орган се чувстваше омърсен и му прилошаваше. Седна на тоалетната чиния, за да се облекчи по малка нужда, без да се налага да се докосва. Под душа изми слабините си, като първо нахлузи специална хавлиена ръкавица, за да не докосва плътта си.

Подсуши се, облече се: спортни чорапи, маратонки, тъмносиви кадифени панталони и черна риза, и с нежелание напусна надеждното убежище в майчината стая. Нощта се бе спуснала навън. Коридорът на горния етаж бе едва осветен от две слаби крушки в покрит със сив прах полилей, от който бяха изпопадали поне половината кристални висулки. Отляво беше площадката на стълбището. Отдясно — стаята на сестрите му, предишната му стая и другата баня с отворени врати и потънала в мрак. Дъбовият под изскърца, а излинялата пътека почти не смекчаваше шума от стъпките. Понякога Канди си мислеше дали да не почисти основно другата част от къщата, може би дори да купи нови килими и да боядиса, но стаята на майка си поддържаше в безукорна чистота и добро състояние, без никакво желание да отделя време или пари за останалото, пък и сестрите му нямаха нито интерес, нито талант за домакинство.

Забързани тихи стъпки му напомниха, че наоколо се навъртат котките. Канди спря до стълбите, защото се страхуваше да не настъпи някоя лапичка или опашка, докато животинките изпълват горния етаж. Миг по-късно котките се изкачиха и се скупчиха около него: двайсет и шест на брой, ако последното преброяване не беше вече остаряло. Единайсет бяха черни, още няколко шоколадово или тютюнево кафяви или въгленово сиви, две бяха тъмнозлатисти и само една бяла. Вайълет и Върбина, сестрите на Канди, предпочитаха тъмните котки — колкото по-тъмни, толкова по-добре.

Животните се въртяха около него, настъпваха обувките му, отриваха се о краката му и извиваха опашки около прасците му. Имаше две ангорски, абисинка, манкс без опашка, малтийска котка и една с кафяви, черни и жълто-кафяви петна, но повечето бяха мелези без установена порода. Някои имаха зелени очи, други жълти, трети сребристосиви, четвърти сини и всички го наблюдаваха с голям интерес. Нито една не мъркаше и не мяукаше. Проверката се извършваше в пълно мълчание.

Канди не обичаше особено котките, но ги търпеше не само защото принадлежаха на сестрите му, но и защото в известен смисъл бяха част от Вайълет и Върбина. Да ги удари бе все едно да нарани сестрите си, а той никога не би постъпил така, защото майка му на смъртния си одър му бе заръчала да пази момичетата и да се грижи за тях.