Дийн Кунц - Лошо място (Част І)

На юг от дома „Чиело Виста“, между Корона Дел Мар и Лагуна, Боби спря самурая в ъгъла на един паркинг до обществен плаж. Двамата с Джули стигнаха до брега.

Морето беше матовосиньо и зелено, тук-там изпъстрено със сиво. Водата изглеждаше тъмна в дълбочините, по-светла и ярка по вълните, обагрени от лъчите на залязващото слънце. В последователни редици вълните се устремяваха към плажа — големи, но не огромни — с гребени от пяна, отнесена от вятъра.

Сърфисти в черни непромокаеми костюми насочваха дъските си към вълните за последните опити преди свечеряване. Други, също в костюми, седяха наоколо и пиеха топли напитки от термоси или „Коорс“ от кутии. Беше прекалено хладно за слънчеви бани и освен сърфистите по плажа нямаше други хора.

Боби и Джули се отправиха на юг. Намериха ниско възвишение достатъчно далеч от прибоя и пръските пяна. Седнаха на острата трева, пробила на туфи в песъчливата, солена почва.

Джули най-накрая проговори:

— Място като това. С подобен изглед. Не голямо.

— Не е нужно. Дневна, една спалня за нас, една за Томас, може би уютен малък кабинет с лавици за книги.

— Не ни трябва дори трапезария, но ми се иска голяма кухня.

— Да. Кухня, в която наистина можем да живеем.

Джули въздъхна.

— Музика, книги, домашно сготвени ястия вместо полуфабрикати или готови храни, купени набързо, много време да седим на верандата и да съзерцаваме гледката — и тримата заедно.

Това беше другата част от Мечтата: дом край морето и въпреки скромния начин на живот, достатъчна финансова сигурност за оттегляне от работа двайсет години преди пенсия.

Едно от нещата, което привлече Боби към Джули, както и нея към него, беше ясното им съзнание колко е кратък животът. Разбира се, всеки знаеше това, но повечето хора не се замисляха, живееха, сякаш утрешният ден ще настъпва винаги. Ако повечето хора не можеха да се самозаблуждават относно смъртта, нямаше да има толкова вълнения по резултатите от мачовете, сюжетите на телевизионните сериали, брътвежите на политиците и куп други неща, които не значеха нищо пред неизбежното падане на безкрайната нощ за всички. Не биха понесли да изгубят нито минута на опашка в супермаркета, не биха страдали часове наред в компанията на скучни или глупави хора. Може би съществуваше отвъден свят, може би имаше дори рай, но на това не биваше да се разчита — сигурен беше единствено мракът. Самозаблудата в този случай е благодатна. Нито Боби, нето Джули бяха черногледци. Тя умееше да се радва на живота като всички останали, той също, въпреки че и двамата не вярваха в крехката илюзия за безсмъртието, която служи на повечето хора като защита срещу неизбежното. Представите им се изразяваха не в тревога или потиснатост, а в твърда решителност да не пропилеят живота си в безсмислени действия, да намерят начин да финансират продължителни периоди на съвместен живот в кроткото си заливче.

С развети от вятъра кестеняви коси Джули примижаваше, втренчена в хоризонта, обагрен в меднозлатисто от потъващото в морето слънце.

— Томас се плаши от излизане заради хората, прекалено много са хората наоколо. Но ще бъде щастлив в малка къщичка край морето, тих бряг и почти никакви хора. Сигурна съм.

— Така ще бъде — увери я Боби.

— Докато кантората укрепне достатъчно, за да я продадем изгодно, парцелите по южното крайбрежие ще поскъпнат страшно. Но на север от Санта Барбара е хубаво.

— Крайбрежието е голямо — каза Боби и я прегърна. — Ще успеем да намерим местенце на юг. И ще имаме време да му се нарадваме. Не сме вечни, но сме млади. Редът ни няма да дойде още много години.

После се сети за лошото си предчувствие сутринта в леглото, след като се любиха, усещането, че навън, в разлюляния от вятъра свят ги дебне някакво зло, което иска да му отнеме Джули.

Слънцето достигна хоризонта и започна да потъва зад него. Златистата светлина преля в оранжево, после в кървавочервено. Тревата и високите плевели зад тях шумоляха под вятъра. Боби погледна през рамо понесения от вихъра пясък по склона между плажа и паркинга. Напомни му за бледи призраци, които напускат гробището на свечеряване. От изток нощният мрак изпълзяваше, за да обгърне света. Започна да застудява.

Канди спа цял ден в предната спалня, която някога бе на майка му и излъчваше особения й мирис. Два-три пъти седмично той внимателно тръсваше няколко капчици от любимия й парфюм, Шанел № 5 на бяла дантелена кърпичка, която държеше на шкафчето до сребърния й комплект гребени и четки за коса. При всяко вдишване се сещаше за нея. От време на време се пробуждаше, за да оправи възглавниците или да придърпа завивките. Дъхът на парфюм го приспиваше като успокоително и той отново потъваше в сън.