Дийн Кунц - Лошо място (Част І)

Джули вдигна поглед от албума и каза:

— Това е прекрасно, Томас. Кара ме да… изтичам навън на тревата… да застана под небето и може би дори да затанцувам или пък да отметна глава и да се засмея. Кара ме да се радвам, че живея.

— Да! — възкликна Томас с трудноподвижния си език и запляска с ръце.

Джули подаде албума на Боби. Той седна на крайчеца на леглото, за да го разгледа.

Най-интересното в стихотворенията на Томас беше неизменният емоционален отклик. Читателят не можеше да остане равнодушен като при поредица от случайно събрани образи. Когато гледаше работите на Томас, Боби понякога изпитваше желание да се смее гръмко, друг път се трогваше почти до сълзи или изпитваше страх, тъга, съжаление или почуда. Не знаеше защо реагира точно по определен начин на всяко стихотворение, защото ефектът не се поддаваше на анализ. Съчиненията на Томас явно въздействаха на първичния инстинкт и предизвикваха реакция от дълбините на душата, извън границите на подсъзнателното.

Най-новото стихотворение не правеше изключение. Боби изпита същите чувства като Джули: животът е хубав, светът е красив, самото съществуване опиянява.

Остави албума и забеляза, че Томас очаква реакцията му също толкова напрегнато, както бе очаквал тази на Джули. Може би това бе признак, че цени мнението му не по-малко от нейното, макар да не получаваше толкова продължителна и нетърпелива прегръдка като нея.

— Уха! — промълви Боби. — Томас, от това стихотворение изпитвам някакъв топъл гъдел… Имам усещането, че пръстите на краката ми се свиват.

Младежът се ухили.

Понякога, загледан в него, Боби изпитваше чувството, че в обезобразения череп обитават двама Томасовци. Първият бе глупакът, сладък, но слабоумен. Вторият беше умен както всички останали, но заемаше само малка част от повредения мозък, някъде в средата, откъдето нямаше връзка с външния свят. Всички мисли на втория Томас трябваше да минат през филтъра на мозъчните владения на първия, затова излизаха на бял свят изкривени. Ето защо светът не би могъл да се досети, че вътре живее и вторият — мислещ, чувстващ, съвсем жив , — ако не бяха доказателствата от картинните стихотворения, чиято същност оцеляваше дори през филтъра на първия Томас.

— Имаш такъв талант — каза Боби напълно искрено, почти със завист.

Томас се изчерви и сведе очи. Изправи се и бързо отиде до тихо бръмчащия хладилник до вратата към банята. Пациентите се хранеха в общата трапезария, напитки и закуски се предлагаха и извън часовете за хранене по желание, но тези, които притежаваха достатъчно умствени способности да се грижат за чистотата и реда по стаите, имаха право на собствен хладилник с любимите закуски и напитки, за да се насърчава самостоятелността им в максимална степен. Томас извади три кутии кока-кола. Даде по една на Боби и на Джули. С третата се върна на стола до масата, седна и попита:

— Гонили сте лоши хора ли?

— Да, пълним затворите — отговори Боби.

— Разкажете ми.

Джули се приведе в креслото, Томас придърпа стола си по-близо до нея, докато коленете им се докоснаха. Младата жена му разказа основното от случките в „Декодин“ предната нощ. Представи Боби в по-героична светлина и леко омаловажи своето участие не само от скромност, но и за да не плаши Томас с прекалено ясна картина на опасностите, на които се бе изложила. Брат й беше твърд посвоему: иначе отдавна би се свил в леглото с лице към ъгъла, за да не стане повече никога. Но не беше достатъчно твърд, за да понесе загубата на Джули. Дори мисълта колко е уязвима тя би го смазала. Затова му разказа за лудешкото каране и стрелбата от смешната страна — вълнуващо, но не опасно приключение. Историята забавляваше Боби не по-малко от Томас.

След малко, както обикновено, слабоумният се преумори от разказа и развлечението отстъпи място на объркване.

— Стига ми — каза той, което значеше, че се мъчи да осмисли чутото и няма възможност да поеме повече. Светът извън „Чиело Виста“ го очароваше и често пъти той копнееше да бъде част от него, но същевременно му се струваше прекалено ярък, шумен и колоритен и можеше да го поема само на малки дози.

Боби взе един от старите албуми от полиците и седна на леглото да „чете“ картинни стихотворения.

Томас и Джули останаха на столовете, забравили питиетата си, коленете им се допираха, държаха се за ръце, от време на време се споглеждаха. Просто бяха заедно. Младата жена се нуждаеше от това усещане също както брат си.