Дийн Кунц - Лошо място (Част І)

— Да пукна, ако лъжа.

Томас се засмя и се обърна към Джули:

— Смешен е.

— Ще получа ли и аз прегръдка? — попита Боби. — Или ще трябва да стоя с разтворени ръце, докато някой ме сбърка със закачалка?

Томас неохотно пусна сестра си. Двамата с Боби се прегърнаха. След толкова много години младежът продължаваше да се чувства неудобно с Боби не защото между двамата имаше органическа непоносимост или лоши чувства, а защото Томас не обичаше промените кой знае колко и бавно се приспособяваше към тях. Дори седемгодишният брак на сестра му все още му се струваше новост.

„Но той ме харесва — помисли Боби, — може би дори толкова, колкото аз го харесвам.“

Не е трудно да харесаш жертвите на болестта на Даун, щом преодолееш съжалението, което първоначално запазва дистанцията, защото повечето от тях притежават подкупваща невинност и непрестореност. Освен ако не ги възпира срамежливост или притеснение от разликите, те обикновено са прями, по-откровени от останалите и неспособни на дребните игри и ходове, които отравят отношенията между „нормалните“ хора. Предишното лято на пикника по случай Четвърти юли в „Чиело Виста“ майката на един от другите пациенти каза на Боби: „Понякога като ги гледам, си мисля, че в тях има нещо — мекота, една особена доброта, — което ги доближава до Бога повече от нас.“ Сега той разбра колко вярно е било заключението. Прегърна Томас и се наведе, за да се вгледа в милото му, недодялано лице.

— Да не прекъснахме някое стихотворение? — попита Джули.

Томас пусна Боби и забърза към работната маса, където сестра му разглеждаше списанието, от което той изрязваше картини преди пристигането им. Отвори последния албум — още четиринайсет бяха вече пълни с негови творби и наредени в шкафа в ъгъла до леглото му — и посочи две страници с изрязани картини, подредени като поезия на стихове и куплети.

— Това беше вчера. Свърших го вчера — обясни Томас.

— Мнооого време работих, беше трудно, но сега вече е… както трябва.

Преди четири-пет години бе решил, че иска да стане поет като някого, когото бе видял и харесал по телевизията. Степента на умствена изостаналост при жертвите на болестта на Даун е различна. Томас беше някъде по средата, но не притежаваше интелектуални способности да се научи да пише нещо повече от името си. Това не го възпря. Помоли за хартия, лепило, албум и купчина стари списания. Тъй като рядко молеше за каквото и да било, а Джули би преместила планини, за да му намери онова, което иска, той бързо получи исканите неща. „Всякакви списания — беше й обяснил младежът — с различни красиви картинки… ама и с грозни… всякакви.“ От „Тайм“, „Нюзуик“, „Лайф“, „Хот Род“, „Омни“, „Севънтийн“ и десетки други издания Томас изрязваше цели картини и части от тях. Подреждаше ги, сякаш бяха думи в поредица от образи с някакво важно за него послание. Някои от „стихотворенията“ му бяха само по пет образа „дълги“, в други имаше стотици изрезки, подредени в стройни куплети или най-често в разнообразни редове, които приличаха на бял стих.

Джули взе албума от ръцете му и седна на креслото до прозореца, където можеше да се съсредоточи върху най-новото му съчинение. Томас остана до масата в напрегнато очакване.

Картинните му стихотворения нямаха определени сюжети или тематична насоченост, нито пък бяха безразборни купища илюстрации. Църковна кула, мишка, красавица в изумруденозелена бална рокля, поляна с маргаритки, консервирани ананаси на кръгли парчета, полумесец, купчина палачинки, обилно полети със сироп, лъскави рубини върху черна кадифена подложка, риба с отворена уста, засмяно дете, монахиня, унесена в молитва, жена, разплакана над обезобразеното тяло на любим човек в забравено от Бога място на военни действия, спасителни пояси, кутре с клепнали уши, монахини в черни одежди и колосани бели нагръдници — от тези и още хиляди други картини в скъпоценните си кутии за изрезки Томас подбираше елементите на своите съчинения. Още от началото Боби бе поразен от верността на много от стихотворенията, някаква симетрия, противопоставяния едновременно наивни и дълбоко осмислени, колкото истински, толкова и неуловими ритми, очевидна лична гледна точка, която беше прекалено загадъчна, за да бъде осъзната. С течение на годините стихотворенията ставаха все по-добри, по-удовлетворяващи, въпреки че Боби не ги разбираше дотолкова, че да обясни на какво се дължи подобрението; просто знаеше, че го има.