Дийн Кунц - Лошо място (Част І)

Беше се схванал, всичко го болеше и не беше отпочинал. Гърлото му беше пресъхнало, очите му смъдяха като да не бе спал дни наред.

Изпъшка, спусна крака от седалката, седна и се прокашля. Усети, че и двете му ръце са изтръпнали. Студени и безчувствени, те бяха несъзнателно свити в юмруци. Очевидно беше спал така доста време, защото отначало не успя да отпусне длани. С големи усилия разтвори първо десния юмрук. През разперените пръсти се посипа нещо черно и зърнесто.

Франк се загледа объркано как дребните зрънца се плъзгат по крачола на джинсите, по дясната обувка. Приближи длан към очите, за да разгледа по-отблизо остатъците. Приличаше на пясък.

Черен пясък? Откъде ли се беше взел?

Отвори и лявата ръка. Посипа се още пясък.

Озадачен, той се взря през прозорците на колата. Намираше се в непознат квартал. Видя зелени морави, тъмни купчинки пръст прозираха на местата с рядка трева, лехите бяха наторени, до храстите бяха подредени нарязани дърва, но нищо не обясняваше откъде се е взел пясъкът.

Намираше се в Лагуна Нигуел, значи Тихи океан с широките плажове не беше далеч. Но там пясъкът беше бял, не черен.

Кръвообращението се възстанови в изтръпналите му крайници. Франк се облегна на седалката и вдигна длани към очите си. Втренчи се в черните зрънца пясък, полепнали по изпотената кожа. Пясъкът, макар и черен, беше безобидно вещество, но видът му го разтревожи, сякаш бе забелязал петна кръв.

— Кой по дяволите съм аз, какво се случва с мен? — запита се гласно той.

Знаеше, че се нуждае от помощ. Но нямаше представа към кого да се обърне.

Вятърът в Санта Ана, извиващ клоните на дърветата, събуди Боби. Воят долиташе изпод стрехите, гредите на тавана скърцаха.

Боби примигна. Подут от съня, присви очи при вида на цифрите на тавана: 12:07. Понякога работеха нощем, и спяха през деня. Затова бяха сложили на прозорците плътни капаци и в стаята цареше непрогледен мрак, с изключение на бледозелените цифри на часовника, които проблясваха от тавана като мрачно послание от отвъдното.

Понеже беше легнал на зазоряване и бе заспал мигновено, Боби знаеше, че е пладне, не среднощ. Полежа неподвижен известно време. Чудеше се дали Джули спи.

— Будна съм — обади се тя.

— Да не би да четеш мислите ми? — изненада се Боби.

— Не. Това е да си женен толкова години.

Младият мъж протегна ръце и тя се сгуши в него.

Отначало не помръднаха, беше им достатъчна мисълта, че са заедно. После мълчаливо започнаха да се любят.

Бледозелените цифри на часовника не успяваха да разсеят пълния мрак, затова Боби не виждаше притиснатата до него Джули. Но я „ВИЖДАШЕ“ чрез ръцете си. Опиваше се от гладката и мека кожа, изящната извивка на гърдите, ъгловатостта точно там, където беше на място, стегнатите мускули, пъргавите движения. Все едно бе слепец, който чрез докосванията изразява вътрешната си представа за съвършена красота.

Вятърът люлееше света отвън в хармония с оргазмите, които разтърсваха Джули. А когато и Боби повече не можеше да се сдържа, изстена и се изпразни в нея. В същия миг и вятърът изстена и отнесе птицата, свила гнездо под покрива, която запърха с криле и издаде пронизителен писък.

Известно време лежаха един до друг в тъмнината. Дъхът им се смесваше, докосваха се почти с благоговение. Не изпитваха нужда да говорят: думите само биха развалили преживяването.

Алуминиевите капаци подрънкваха от вятъра.

Постепенно удоволствието след любовта отстъпи пред странно неудобство, чийто източник Боби не можеше да определи. Обгръщащата ги тъмнина започна да става потискаща, сякаш пълната липса на светлина още повече сгъстяваше въздуха, който се превръщаше в лепкав сироп, негоден за дишане.

Макар току-що да се бе любил с Джули, Боби беше поразен от внезапната мисъл, че тя всъщност не е с него, че е правил любов със своя сън или с гъстата тъмнина, че някаква незнайна сила през нощта му е откраднала Джули завинаги.

Детинският му страх го накара да се почувства глупаво и все пак той се надигна на лакът и запали нощната лампа.

Видя Джули до себе си усмихната, отпусната на възглавницата, и необяснимата му тревога тутакси се стопи. Въздъхна с облекчение и се учуди, че дъхът му е секнал. Но странното напрежение си остана. Гледката на невредимата Джули, ако не се смяташе ожуленото чело, не успя да го успокои напълно.

— Какво има? — попита тя, чувствителна както винаги.

— Нищо — излъга младият мъж.