Дийн Кунц - Лошо място (Част І)

— В кой филм си? — попита Джули. Познаваше го прекалено добре.

— Още не съм решил. Може би във „Филаделфийска история“.

Докато стигнат до паркинга на дома „Чиело Виста“, Джули успя да се докара привидно в отлично настроение. Излезе от колата, обърна се на запад и се усмихна към хоризонта, очертан от сливането на морето и небето. Сякаш за пръв път виждаше подобна гледка. Наистина панорамата беше изумителна, защото Чиело Виста се намираше на висока скала на около километър от Тихи океан над дълга ивица от южнокалифорнийския Златен бряг. Боби също се възхити на гледката с леко приведени рамене и сгушена в яката глава, сякаш се покланяше на студения поривист вятър.

Когато беше готова, Джули хвана Боби за ръката, стисна я здраво и двамата влязоха вътре.

Домът „Чиело Виста“ беше частно медицинско заведение и архитектурата му се отличаваше от традиционния вид на подобни сгради. Двуетажната испанска фасада с кремава мазилка се подчертаваше от бял мрамор по ъглите, рамки на вратите и трегери, боядисаните в бяло френски врати и прозорци надничаха от изящни арки с големи первази. Покрай алеите се издигаха добре поддържани дървета със запълзели по тях цикламени и жълти бугенвилии. Подовете бяха покрити със сиви пластмасови плочки, напръскани с кремаво и тюркоазно. Стените бяха боядисани в кремаво, с бяла основа и очертан горен ръб. Домът изглеждаше уютен и просторен.

Боби и Джули спряха във фоайето. Младата жена извади гребен и приглади разрошените от вятъра коси. Спряха на рецепцията в приятната приемна и оттам тръгнаха по северния коридор към стаята на Томас на първия етаж.

Вътре имаше две легла. Томас спеше по-близо до прозорците, но в момента нито лежеше, нито седеше в креслото си. Когато спряха на прага, двамата го завариха седнал на общата работна маса, която деляха с Дерек, другото момче в стаята. Приведен над масата, с ножици в ръката, за да изреже снимка от някакво списание, Томас изглеждаше странно съчетание от противоположни качества: набит и крехък, силен и деликатен, физически як, но умствено и емоционално слаб. Вътрешната му слабост бе очевидна. С широкия си врат, едри закръглени рамене, мощен гръб, пропорционално къси ръце и здрави крака Томас приличаше на гном, но когато усети присъствието им и се обърна да види кой е на прага, лицето му не приличаше на облик на приказно създание, а издаваше жестока генетична съдба и биологична трагедия.

— Джулс! — извика той, изпусна ножиците и списанието и едва не прекатури стола в бързината да стане. Носеше провиснали джинси и фланелена риза на зелени райета. Изглеждаше десет години по-млад от истинската си възраст. — Джулс, Джулс!

Джули пусна ръката на Боби, влезе в стаята и разтвори обятия.

— Здравей, миличък.

Томас забърза към нея с несигурната си походка, сякаш обувките му бяха налети с олово, което му пречеше да вдига крака от земята. Беше двайсетгодишен, с десет години по-млад от Джули, но десетина сантиметра по-нисък от нея, на ръст не повече от метър и петдесет. Страдаше по рождение от болестта на Даун, но диагнозата беше ясна за всеки, който зърнеше лицето му: полегато чело, дръпнати очи, плосък нос, дребна за тялото глава, плавни, тежки контури на останалите черти на лицето, които обикновено се свързват с умствено изоставане. На външния му вид прилягаха повече израженията на самотата и тъгата, но сега лицето му бе озарено от топла усмивка на неподправена радост.

Джули винаги действаше така на Томас.

„По дяволите, и на мен действа така“ — помисли си Боби.

Леко приведена, Джули прегърна брат си и двамата останаха неподвижни известно време.

— Как си? — попита тя.

— Добре — отвърна младежът. — Добре съм. — Говореше трудно, но разбираемо, защото езикът му не беше така деформиран, както при някои други жертви на същата болест: беше малко по-голям от нормалното, но не нацепен или постоянно провиснал навън. — Наистина съм добре.

— Къде е Дерек?

— На гости. В друга стая. Ще се върне. Много съм добре. Ти добре ли си?

— Прекрасно, миличък. Направо чудесно.

— И аз съм така. Обичам те, Джулс — радостно каза Томас, защото с Джули се освобождаваше от срамежливостта в отношенията си с останалите. — Много те обичам.

— И аз те обичам, Томас.

— Боях се… че може би няма да дойдеш.

— Не идвам ли?

— Винаги — потвърди Томас. Едва сега пусна сестра си и се огледа. — Здрасти, Боби.

— Здрасти, Томас. Добре изглеждаш.

— Така ли?