Дийн Кунц - Лошо място (Част І)

— Да не би да те цепи главата от рома в коктейла?

Измъчваше го не махмурлук, а странното усещане, че ще загуби Джули, че нещо от враждебния свят отвън ще дойде да я отнеме. Боби беше оптимистът в семейството и не обръщаше внимание на лоши предчувствия. И точно затова обзелият го мрачен хлад го разстрои повече, отколкото би се отразил на склонен към подобни неща човек.

— Боби? — сепна го Джули намръщена.

— Да, да, главата ме боли — увери я той.

Наведе се и нежно целуна очите й, после още веднъж, за да я накара да ги затвори и да не прочете изписаната по лицето му тревога.

По-късно, след като взеха душ и се облякоха, двамата набързо закусиха прави до кухненския плот: английски кифли и малинов конфитюр, по половин банан и черно кафе. Бяха решили да не ходят в кантората. Краткото обаждане на Клинт Карагьозис потвърди, че обобщението на случая „Декодин“ е към края си и че няма друга работа, която спешно да изисква присъствието им.

В гаража ги чакаше техният Сузуки Самурай. Настроението на Боби се повиши при вида му. Самурай беше малък джип с двойно предаване. Боби оправдаваше покупката пред Джули, като посочваше двойната функция — практичен за работа и подходящ за отдих — и наблягаше на сравнително разумната цена, но всъщност го искаше, защото му беше приятно да го кара. Джули не повярва на приказките му, но се съгласи, тъй като и на нея й допадаше да я кара. Този път обаче остави Боби да шофира, въпреки че той й предложи да седне на волана.

— Снощи добре покарах — обясни тя и закопча предпазния колан.

Вятърът разпиляваше по улиците сухи листа, клончета, парчета хартия и други неясни по произход или предназначение предмети. Прахът се носеше от изток, където Санта Аните, наречени така на планините, откъдето идваха, минаваха през каньоните и сухите, обрасли с храсталаци хълмове, по които предприемчивите строители от Ориндж още не бяха категоризирали парцелите и не бяха издигнали хиляди почти еднакви въплъщения на калифорнийската мечта от дърво и хоросан. Дърветата се огъваха под напора на вятъра, устремен на неравномерни тласъци към океана на запад. Нощната мъгла бе изчезнала. Денят беше толкова ясен, че от хълмовете се виждаше остров Каталина на трийсет и осем километра от тихоокеанския бряг.

Джули пусна компактдиск на Арти Шоу. Леещата се мелодия и игривите ритми изпълниха колата. Меките саксофони на Лес Робинсън, Ханк Фриймън, Тони Пастър и Рони Пери представляваха странен контраст на хаоса и дисонанса на ветровете от Санта Ана.

От Ориндж Боби тръгна на юг и после на запад към крайбрежните градове — Нюпорт, Корона Дел Мар, Лагуна, Дана Пойнт. При всяка възможност караше по малкото останали асфалтирани странични пътища на опасания с магистрали окръг. Минаха дори покрай няколко портокалови горички, каквито някога бяха покривали всичко наоколо, а после изчезнали пред неумолимото нашествие на градовете и търговските центрове.

Джули се разприказва, докато стрелката пълзеше нагоре по скоростомера, но Боби знаеше, че приповдигнатото й настроение е неискрено. Всеки път, когато тръгваха на посещение при брат й Томас, тя се стараеше да изглежда в добро настроение. Макар да обичаше Томас, срещите с него й късаха сърцето, затова предварително трябваше да се настрои и да се преструва на весела.

— Няма нито едно облаче по небето — каза Джули, докато минаваха покрай старата фабрика за опаковка на плодове на Ървин Ранч. — Нали денят е прекрасен, Боби?

— Да — съгласи се той.

— Вятърът трябва да е издухал облаците чак до Япония и да ги е натрупал над Токио.

— Да. В момента калифорнийският боклук се сипе по Гинза.

Над пътя се носеха стотици червени цветове от бугенвилии, откъснати от вятъра. За миг изглеждаше, че самураят е попаднал сред алена снежна буря. Може би защото току-що бяха говорили за Япония, но им се стори, че във вихъра на листенцата има нещо източно. Боби нямаше да се учуди, ако зърнеше встрани от пътя облечена в кимоно жена, потънала в слънчева светлина и сенки.

— Дори при вятър тук е красиво — отбеляза Джули. — Нали сме късметлии, Боби? Не сме ли късметлии да живеем на толкова хубаво място?

Започна „Френези“ на Шоу. Всеки път, когато чуваше тази песен, Боби почти си представяше, че е герой във филм от трийсетте или четирийсетте години, че ще завие и зад ъгъла ще попадне на стария си приятел Джими Стюарт или може би Бинг Кросби, ще идат да обядват с Кари Грант, Джийн Артър и Катрин Хепбърн и ще се случат страхотни неща.