Дийн Кунц - Лошо място (Част І)

— Не, нямаше. Ти си безстрашен, Боби, умен си и си издръжлив, но има неща, които никога няма да направиш. Това беше едно от тях. Не ме будалкай само за да се почувствам по-добре.

— Права си — призна той. — Не бих могъл да го направя. Но се радвам, че ти успя. „Декодин“ е много важна фирма и провалът щеше да ни върне години назад.

— Има ли нещо, което няма да направим заради Мечтата?

— Разбира се — побърза да отговори той. — Не бихме измъчвали дечица с нажежени до червено ножове, не бихме блъскали възрастни жени по стълбите, не бихме пребили новородени кученца с железни прътове… поне ако нямаме сериозни основания.

Смехът й бе невесел.

— Слушай — продължи Боби, — ти си добър човек. Сърцето ти е добро и това, което направи с Размъсън, не помрачава качествата ти.

— Надявам се да си прав. Понякога животът е много суров.

— Още едно питие ще го смекчи.

— Знаеш ли колко калории има в него? Ще затлъстея като хипопотам.

— Хипопотамите са много сладки — заяви Боби, взе чашата й и се върна в кухнята да налее още от питието. — Обичам ги.

— Няма да ти се иска да се любиш с хипопотам.

— Ами. Повече плът, повече любов.

— Ще бъдеш смачкан.

— Е, разбира се, ще гледам винаги да съм отгоре.

Канди се канеше да убива. Стоеше в тъмния хол на непозната къща и трепереше. Кръв. Нуждаеше се от кръв.

Канди щеше да убива и нямаше начин да се спре. Дори мисълта за майка му не можеше да го засрами достатъчно, за да овладее жаждата.

Малкото му име беше Джеймс, но майка му — самоотвержена душа, невероятно добра, преизпълнена с обич — винаги му казваше „моето сладурче“, Канди. Никога Джеймс. Никога Джим или Джими. Тя казваше, че е по-сладък от всичко на света и постепенно „сладурчето ми“ прерасна в Сладура, Канди. Когато стана шестгодишен, обръщението вече се беше превърнало в истинско име. Канди завинаги. Сега, на двайсет и девет години, той отвръщаше единствено на това име.

Мнозина смятаха убийството за грях. Канди обаче не беше на това мнение. Някои хора се раждаха с вкус към кръвта. Бог ги бе създал такива и очакваше от тях да убиват избраните жертви. Всичко беше част от Неговия загадъчен план.

Единственият грях беше убийство, когато Бог или майка ти не одобряваха избора на жертвата, а Канди се канеше да стори тъкмо това. Но освен всичко той изпитваше остра нужда.

Ослуша се. Къщата тънеше в тишина.

Сенките на мебелите в хола го обгръщаха като тъмни и неземни същества.

Задъхан и разтреперан, той мина в трапезарията, после в кухнята, дневната и бавно тръгна по коридора към предната част на къщата. Не издаде нито звук, който да събуди заспалите на горния етаж. Сякаш се плъзгаше, а не стъпваше по земята — призрак, не човек от плът и кръв.

Спря се и направи последен опит да преодолее порива да убива. Не успя, потръпна и въздъхна дълбоко. Заизкачва се по стълбите към втория етаж, където семейството вероятно спеше.

Майка му щеше да го разбере и да му прости.

Беше го учила, че убиването е добро и морално — но само когато е необходимо, когато е от полза за семейството. Много му се ядосваше, когато убиваше импулсивно, без основателна причина. Нямаше нужда да го наказва физически, защото нейното недоволство го измъчваше далеч повече от всякакво друго наказание. Дни наред не му проговаряше, а през това време го душеше болка, сякаш сърцето му ще се пръсне. Освен това тя гледаше през него като през празно пространство. Когато другите деца заговаряха за него, майка им казваше: „А, имате предвид вашия покоен брат Канди, горкото ви покойно братче. Е, припомняйте си го, ако искате, но не ми говорете за него, защото не искам да си го спомням, лоша семка излезе. За нищо не ставаше, направо за нищо. Никак не слушаше мама, въобразяваше си, че знае всичко. Само от името му ми призлява, гади ми се , да не съм чула повече да ми говорите за него.“ Всеки път, когато Канди бе наказан с изпращане в страната на мъртвите заради непослушание, за него нямаше място на масата. Трябваше да стои в ъгъла и да наблюдава останалите като призрак. Майка му не го удостояваше нито с мръщене, нито с усмивка, не галеше косите или лицето му с топлите си меки ръце, не му позволяваше да се сгуши в нея и да зарови уморена глава в гърдите й. Изтерзан, не заспиваше под звуците на приказките за лека нощ или приспивните песнички. В пълната изолация осъзна напълно какво значи ад.

Но майка му би разбрала защо не се овладя тази вечер и щеше да му прости. Рано или късно винаги му прощаваше, защото любовта й към него беше като Божията любов към всички Негови чеда: съвършена, преизпълнена с опрощение и милост. Когато преценеше, че Канди е изтърпял достатъчно, майка му отново го поглеждаше, усмихваше му се и широко разтваряше обятия. Прошката го караше да се чувства в рая.