Дийн Кунц - Лошо място (Част І)

Обаче споменът за странните събития в Анахайм преди няколко часа не му даваше да заспи. Изпълнените с мрачно предчувствие пориви на вятъра. Особената музика, подобна на звуци на флейта. Чупенето на прозорци, избухналите гуми, отказът на спирачките, блокиралият волан…

Кой се бе промъкнал в апартамента зад синята светлина? И всъщност беше ли въпросът „кой“ или по-скоро „какво“ го търсеше?

По време на припряното бягство от Анахайм Франк нямаше кога да обмисли странните случки, но сега те не му даваха мира. Усещаше, че е оцелял от среща с нещо свръхестествено. Още по-лошо — усещаше, че то му е познато и амнезията му е причинена от силното му желание да забрави.

След малко дори споменът за неестествените явления не можеше да го държи буден. Последното, което премина през все още незаспалия му ум, беше изразът, дошъл в мислите му, когато се събуди в безлюдната алея: „Светулки по време на буря…“

Докато свърши разговорът с полицаите, докато се погрижат за изпотрошените си коли и поприказват с тримата служители на „Декодин“, които се появиха в сградата, Боби и Джули успяха да се приберат чак на зазоряване. Пред къщи ги остави една от полицейските коли. Боби с радост погледна дома си.

Живееха в източната част на Ориндж. Къщата имаше три спални. Беше построена в имитация на испански стил. Бяха я купили чисто нова преди две години като инвестиция с перспективи. Дори нощем личеше, че кварталът е нов: храстите още не бяха израсли нависоко, дърветата едва достигаха улуците на къщите.

Боби отключи вратата. Джули влезе първа, той я последва. Звукът от стъпките им по паркета в антрето отекна глухо по голите стени на съседния, съвършено празен хол — признак, че не се канят да остават в къщата завинаги. За да пестят пари в името на Мечтата, не бяха обзавели хола, трапезарията и две от спалните. Сложиха евтин килим и още по-евтини пердета. Не бяха похарчили нито грош за други подобрения. Къщата беше само спирка по пътя към Мечтата и двамата не виждаха защо да харчат средства за нея.

Мечтата. Винаги мислеха за нея с главна буква. Пестяха от всички разходи, за да имат средства за Мечтата. Не харчеха много за дрехи и отпуски, не си купуваха скъпи коли. С много труд и желязна решителност утвърждаваха детективската кантора „Дакота & Дакота“ като водеща фирма, която може да се продаде с голяма печалба. Ето защо влагаха голяма част от печалбите обратно в разширяване на фирмата. Заради Мечтата.

В задната част на къщата кухнята, дневната и малкия бокс за закуска между тях бяха обзаведени. Боби и Джули обитаваха само тези помещения и голямата спалня на горния етаж.

Кухненският под беше покрит с испански плочки. Плотовете бяха бежови, а шкафчетата от тъмен дъб. Не бяха пръскали пари за допълнителни украшения, но кухнята изглеждаше уютна, защото част от домакинските принадлежности стояха на видно място: мрежа с пет-шест глави лук, висящи от куки на тавана медни тигани, тенджери, шишенца с подправки. На перваза зрееха три зелени домата.

Джули се облегна на плота, сякаш вече краката не я държаха.

— Искаш ли да пийнеш нещо? — попита Боби.

— Поркане призори?

— Имах предвид мляко или сок.

— Не, благодаря.

— Гладна ли си?

Джули поклати глава.

— Само искам да се строполя в леглото. Смазана съм.

Боби я прегърна и зарови лице в косите й. Ръцете й го обгърнаха.

Постояха така известно време. Мълчаха и чакаха последните остатъци от страха да се изпарят от нежната топлина помежду им. Страхът и любовта са неделими. Ако си позволиш да се влюбиш, да обичаш някого, ставаш уязвим, а уязвимостта води до страх. За Боби смисълът на живота бе във връзката с Джули. Със смъртта й биха изчезнали и смисълът и целта на неговото съществуване.

Без да я пуска, той се отдръпна и се загледа в лицето й. Следите от засъхнала кръв бяха изтрити. Ожуленото чело беше започнало да се покрива с тънка жълтеникава ципа. Но отпечатъкът от неотдавнашните им изпитания беше по-дълбок от охлузеното чело. С естествения си тен Джули никога не изглеждаше бледа, дори в мигове на най-голяма тревога. Но в подобни моменти лицето й ставаше сивкаво. Сега канелено сметановата й кожа беше посивяла като мрамор.

— Свърши се — увери я Боби. — Нищо ни няма.

— Но не и в сънищата. Ще имам кошмари седмици наред.

— Случки като днешната утвърждават легендата за „Дакота и Дакота“.

— Не искам да сме легенда. Легендите са мъртви.