Дийн Кунц - Лошо място (Част І)

— Какво, по дяволите, правиш?

Джули разпери двата пръста и ги насочи към очите му, но спря на три-четири сантиметра разстояние. Размъсън примигна, измуча и се помъчи да се освободи, но тя здраво го държеше за брадичката и продължаваше атаката.

— Двамата с Боби сме заедно от осем години, женени сме повече от седем и те са най-хубавите в живота ми, а сега изведнъж се появяваш ти и си въобразяваш, че можеш да го смачкаш като бръмбар.

Джули бавно доближи пръсти до очите му. Един сантиметър. После още един.

Размъсън понечи да се дръпне назад. Блъсна глава в стената. Нямаше накъде да отстъпва.

Острият маникюр беше на по-малко от сантиметър от очите му.

— Това е полицейско насилие — извика Размъсън.

— Аз не съм ченге — каза Джули.

— Но те са — извъртя очи Размъсън към Самсън и Бърдок. — По-добре махнете тая кучка оттук, иначе ще ви натопя в съда.

Джули докосна миглите му с нокти.

Вниманието му тутакси се прехвърли към нея. Дишаше тежко, изведнъж го обля пот.

Тя пак пипна миглите му и се усмихна.

Тъмните зеници на жълтеникавокафявите му очи се разшириха.

— Копелета гадни, не се правете, че не ме чувате, кълна се, че ще ви съдя, ще ви уволнят…

Джули докосна миглите му още веднъж.

Размъсън здраво стисна очи.

— … ще ви отнемат проклетите униформи и значки, вас ще ви хвърлят в пандиза, а нали знаете какво се случва на бивши ченгета в затвора: ще ви побъркат, ще ви пребият, ще ви пречукат, ще ви изнасилят ! — Гласът му все повече изтъняваше и на последната дума пресекна като на мутиращ пубертет.

Джули погледна към Самсън, за да се увери, че има неговата мълчалива, макар и не активна подкрепа да продължи още малко, после хвърли поглед и към Бърдок, който не изглеждаше спокоен колкото колегата си, но явно нямаше да се намеси още известно време, и притисна нокти към клепачите на Размъсън.

Той се помъчи да стисне още по-здраво очи.

Джули натисна по-силно.

— Опита се да ми отнемеш Боби, затова аз ще ти отнема очите.

— Ти си луда !

Тя натисна още повече.

— Накарайте я да спре — изкрещя Размъсън на двамата полицаи.

— Щом не си искал повече да видя моя Боби, защо да ти позволявам ти да виждаш нещо?

— Какво искаш? — По лицето на Размъсън се стичаше пот. Заприлича й на восъчна свещ, която се топи на силен огън.

— Кой ти даде разрешение да убиеш Боби?

— Разрешение ли? Какво искаш да кажеш? Никой, нямам нужда от…

— Не би се опитал да го докоснеш, ако не ти е наредил работодателят.

— Знаех, че е по следите ми — трескаво избъбри Размъсън и под клепачите му се процедиха сълзи, защото Джули не отпускаше хватката. — Знаех, че стои отвън, открих го преди пет-шест дни, въпреки че използваше различни коли, микробуси, камионетки и дори оранжевия микробус със служебния знак на местната управа. Затова трябваше да направя нещо, нали? Не можех просто да се откажа от работата, парите бяха прекалено много. Не можех да го оставя ей така да ме пипне, когато най-накрая се докопах до „Факир“, затова трябваше да направя нещо. Чуваш ли, за Бога, нещата са много прости.

— Ти си компютърен мошеник, наемен крадец на програми, неморален, обичаш да извърташ, но не си твърд. Напротив, мек си, разкиснат. Не би планирал удара сам. Шефът ти е наредил да го направиш.

— Нямам шеф. На свободна практика съм.

— Все пак някой ти плаща.

Джули рискува да натисне още мъничко, не със заострената, а с плоската част на ноктите, въпреки че Размъсън беше така полудял от страх, че сигурно си представяше как изпилените ръбове постепенно пробиват крехката защита на клепачите. Вероятно виждаше отвътре звездни небеса, цветни вихри и взривове, а може би изпитваше и болка. Целият трепереше. Веригата потракваше и се люлееше. Изпод клепачите течаха сълзи.

— Делафийлд — Името се изтръгна от него, сякаш Размъсън се опитваше едновременно да го задържи и да го изкрещи. — Кевин Делафийлд.

— Кой е той? — заинтересува се Джули, без да пуска брадичката му, с нокти върху очите му, твърда и непоколебима.

— Корпорацията „Майкрокрест“.

— И той те е наел за тази работа?

Размъсън стоеше вцепенен, боеше се да помръдне, защото сигурно вярваше, че и от най-малкото движение ноктите й ще се впият в очите му.

— Да. Делафийлд. Откачалка. Отстъпник. В „Майкрокрест“ не го познават добре. Само знаят, че постига онова, което се иска от него. Когато историята се разчуе, ще са изненадани, покрусени. Какво още искаш?