Дийн Кунц - Лошо място (Част ІI)

— През шейсет и шеста се родиха близначките. Физически бяха нормални като Франк — продължаваше разказа си Фогърти, докато дъждът плющеше по стъклата. — Нищо интересно. Не можех да повярвам. Три от четирите деца бяха съвсем здрави. Очаквах всякакви чудатости — най-малкото заешка устна, обезформен череп, безобразно лице, съсухрени крайници или същества с две глави!

Боби хвана Джули за ръката. Нуждаеше се от допира й.

Искаше му се да се махнат. Чувстваше се опустошен. Не бяха ли се наслушали на приказките на доктора?

Но именно там беше проблемът: не знаеше какво остава да чуят и доколко то ще има значение, за да намерят начин да се справят с Полардови.

— Разбира се, когато Розел ми донесе куфара с парите, разбрах, че всички деца са изроди — умствено, ако не физически. Преди седем години, когато Франк я уби, той дойде при мен, като че му бях длъжен за нещо. Поиска да го подслоня. Разказа ми повече за тях, отколкото исках да узная. През следващите две години периодично се завръщаше при мен, просто се появяваше като призрак, който обитаваше мен, а не някакво място. Накрая обаче разбра, че няма какво да търси тук и цели пет години не се появи в живота ми. До днес, до тази вечер.

Франк се размърда на стола със страничните облегалки. Тялото се премести и главата се люшна отдясно наляво. Иначе си оставаше все така безпаметен както при влизането на Джули и Боби в стаята. Старецът им бе обяснил, че на няколко пъти Франк се съвземал и говорел, но през последния час поведението му се променило.

Джули седеше най-близо до Франк. Тя се намръщи и се наведе към дясната страна на главата му.

— О, Божичко!

Думите й прозвучаха мрачно и вледеняващо като охладителна течност във фризер.

Студени тръпки побиха Боби, докато той скочи от канапето и се наведе от другата страна, за да разгледа главата на Франк. В същия миг съжали, че го е направил. Помъчи се да извърне поглед настрани. Не успя.

Когато главата на Франк беше клюмнала надясно, почти облегната на рамото, слепоочието му не се виждаше. След като остави Боби в кантората, клиентът му очевидно съвсем бе изгубил контрол върху пътуванията и против волята си пак се бе озовал в един от кратерите, където изкуствените насекоми отделяха диаманти. Цялата му плът беше на буци, от слепоочието до челюстта. На места отдолу прозираха грубите скъпоценни камъни и се сливаха с тъканта. По някаква причина Франк бе загребал шепа диаманти, за да ги отнесе със себе си, но при материализирането бе допуснал грешка.

Боби се замисли какви ли богатства са скрити в сивото вещество в черепа на Франк.

— И аз го забелязах — обади се Фогърти. — Вижте дланта на дясната му ръка.

Джули се опита да протестира, но Боби грабна ръкава на Франк и го задърпа, за да вдигне дланта от облегалката на стола. Видя същата част от хлебарка, която някога бе втъкана в обувката му. Или поне на вид беше същата. Стърчеше от месестата част на ръката, гърбът й лъщеше, мъртвите очи се взираха в показалеца на Боби.

Канди обиколи къщата под дъжда и подмина някаква черна котка на перваза. Тя се обърна да го погледне, после пак залепи нос на стъклото.

Канди тихо стъпи на задната веранда и опита да отвори вратата. Беше заключена.

От ръката му излезе струя бледа синя светлина, когато стисна бравата. Ключалката изпращя, вратата се отвори и той влезе вътре.

Джули бе видяла и чула много, прекалено много.

Изпълнена с нетърпение да се отдалечи от Франк, скочи от канапето и се приближи до писалището, където се загледа в недопитата си чаша. Беше ужасно уморена. Бореше се с мъката по Томас и още повече да проумее поне нещичко от ужасяващата семейна история, разкрита от Фогърти. Не се нуждаеше от повече бърбън, колкото и да изглеждаше съблазнителен в чашата.

Сетне се обърна към възрастния човек:

— И каква надежда имаме, че ще се справим с Канди?

— Никаква.

— Не може да няма някакъв начин.

— Няма.

— Не е възможно.

— Защо?

— Защото не може да му се позволи да спечели.

— И защо не? — усмихна се Фогърти.

— Защото е лошият, по дяволите! А ние сме добрите. Е, може да не сме съвършени и безгрешни, но със сигурност сме добрите. Точно затова трябва да спечелим. В противен случай цялата игра става безсмислена.

Фогърти се облегна назад.

— Стигнахме до моята теза. Всичко е безсмислено. Не сме нито добри, нито лоши. Ние сме само месо. Нямаме души, за парчето месо няма надежда за прераждане — никой не мисли, че хамбургерът ще попадне в рая, след като го изядем.