Дийн Кунц - Пророчество

— Ти си още млад — отново повтори момичето. — Не е прекалено късно.

— Никога. Дори и да продам душата си, за да опитам, не мога да стана един от тях. Никога няма да съм акробат. Вирджилио Вивасементе е живата легенда на акробатите и ги познава всичките. Ако аз имам такива изяви, той ще чуе за мен. Ще дойде да ме види. Ще види лицето на майка ми в моето и ще ме убие.

— Може би ще те прегърне — предположи Лори.

— Никога. За него моята кръв е покварена. Ще ме убие, ще ме разчлени, ще ме маринова в бензин, ще ме изгори, ще се изпикае на пепелта ми, ще сложи мократа пепел в кофа, ще я занесе в някоя ферма и ще я изсипе в калната кочина на прасетата.

— Може би надценяваш подлостта му — предположих, докато преминавахме в по-широк коридор.

— Това, което ви описах, вече го е правил — увери ме Пунчелино. — Той е арогантен звяр. Твърди, че е наследник на Калигула — лудия император на древен Рим. Вече бях виждал Пунчелино в действие и не бих оспорвал предположението му, че има такъв произход. Той въздъхна.

— Затова реших да отдам живота си на безумието на отмъщението. Ако не мога да летя, по-добре да умра.

Дълго стълбище потъваше в мрака на пищно обзаведено фоайе. Вграден черен гранит и под от теракота изобразяваха облечени в тоги фигури и митологични същества, напомнящи на образи от античните гръцки урни.

Лъчите на фенерите ни създадоха илюзията за движение на сцените и шествие под краката ни, сякаш тези същества живееха в двуизмерен свят, реален, колкото и нашия триизмерен.

За миг получих световъртеж, не толкова свързан, предполагам, с нашарения под, колкото с някаква закъсняла реакция на убийствата в кухнята. Освен това залитнах, като си спомних за предчувствието, че Лори ще бъде убита, и се зачудих дали това може да е мястото, където ще бъде дръпнат спусъкът.

Устата ми беше пресъхнала. Ръцете ми бяха влажни. Исках един хубав еклер.

Лори сграбчи дясната ми ръка и я стисна. Тънките и пръсти бяха ледени.

До един от прозорците, разположен до висока входна порта, Пунчелино изгаси фенера си, разкъса пъстрата завеса и се взря в тъмнината. — Навсякъде около площада е тъмно. Детонаторите в подземието тиктакаха. Чудех се колко остава, преди всичко под нас да се взриви. Сякаш прочел мислите ми, той се обърна и каза:

— Разполагаме с около седем минути.

Включи фенера си, сложи го на пода, извади ключ за белезници от джоба на палтото си и дойде при мен.

— Бих искал да закараш количката надолу по входните стълби, по тротоара, до жълтата каравана, паркирана на ъгъла.

— Добре, няма проблем — отвърнах аз и се свих под смирения си тон. Все пак не можех да кажа: „Направи си го сам, клоунчо!“ Когато ми отключи белезниците, ми мина през ума да грабна пистолета от ръката му. Нещо в езика на тялото му ми каза, че очаква такъв ход и ще реагира грубо и решително.

Една зле обмислена постъпка от моя страна можеше да е причина за смъртта на Лори. Имаше логика и аз не се опитах да му отнема пистолета.

Очаквах, че ще освободи и нея с бързо магическо движение, но той я заключи за себе си и прехвърли оръжието си от дясната в лявата си ръка. Държеше го с такава лекота — явно можеше да си служи еднакво добре и с двете ръце.

Беше се закопчал за нея.

Видях как го прави и въпреки това имах нужда от време, за да го осъзная. Не исках да повярвам, че няма възможност да се спасим.

Закопчани един за друг, двамата с Лори можехме да се борим за свободата си, когато излезем навън. Сега тя беше заложник не само за да бъдат държани полицаите на разстояние, ако случайно ни срещнат, но и за да бъда държан и аз в покорство.

Пунчелино беше решил, че ако нещата се усложнят, аз не бих му свършил никаква работа.

Да го питаме защо се закопча за Лори щеше да е като да се усъмним в обещанието му да ни освободи. Това съвсем би влошило нещата. Затова не показахме, че поведението му ни е стреснало. Щяхме да изглеждаме наивни като новородени. Бяхме ухилени сякаш… Боже Господи, сякаш се забавлявахме страхотно.

Усмивката и беше застинала като усмивките на претендентките за Мис Америка по време на тази част от конкурса, в която водещият задава изключително подвеждащи въпроси: „Мис Охайо, ако видите кученце и котенце да си играят на железопътната линия, а към тях приближава влак и имате време да спасите само едното от двете, кое ще оставите да умре по ужасен начин — кученцето или котенцето?“

Лицето ми беше като колосано, а устните ми като прострени на въже и защипани в двата края — още една усмивка стил Мис Охайо. Отворих входната врата и избутах количката навън. Свежият въздух с аромат на вечнозелени гори охлади потта ми. Луната още не беше изгряла. Разпенени облаци пропускаха само нишки звездна светлина. Никаква светлинка не проблесваше в парка и уличното осветление не беше включено. Сградите около площада бяха тъмни и тихи.